Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Таанската култура включваше устойчиви, стратифицирани субкултури. На върха стояха бойните вождове, оземлени наследствено политико/пълководци. Под тях стояха лейтенантите — тактически водачи и воини. След това идваше търговската класа, а накрая — селяните. Селяните вършеха цялото дракхско бачкане — от носенето на копие в раздутата таанска военщина до земеделието и прислужничеството.

„Това не ме дразни мене — мислеше си ядосано Алекс, — ама на тия вмирисани тъпаци май изобщо не им пука, че са крепостни. — Преди хиляда години от Алекс Килгър сигурно щеше да се получи доста приемлив революционер. — Остави това, ами и храната им не е за цивилизован човек. Океанска плевел, храна от няк’ви зверчета, дет’ лазят по дъното и ядат дракх, т’ва не е храна за хора…“

Той се оригна.

Алекс не беше от хората, които ще се тровят дълго с мрачни размисли, и тъкмо се утешаваше с мисълта, че поне таанската бира и алк са достатъчно силни и винаги на разположение, когато Стен цъфна до него.

— Мамчето те облича бая смешно — изкоментира Килгър.

Облеклото на Стен беше още по-екстремно — което сред низшата култура на Хийт означаваше по-малко забележимо — от това на Алекс. Дългият му до коленете смокинг беше на оранжеви и черни райета, а леотардът отдолу — черен. Бяха го уверили, че това е върхът на модата сред акулите, плуващи в изтънчения свят на проституцията.

Стен само изсумтя на подигравката и също зяпна към училищния двор. Таанският военен беше открил някаква грешка в представянето на един от питомците си и в момента систематично го позореше пред приятелите му. Стен кимна и двамата се отдалечиха — запътиха се към квартала с червените фенери, където се бяха настанили.

— Намери ли го нашия шантав бомбаджия? — попита Килгър.

— Хм.

— Май не щеш да ми кажеш. По-лошо е, отколкото мислех.

— Още по-лошо — отвърна ядосано Стен. — Скапаният ни идиот го е направил пак.

Лий Динсман наистина беше идиот. След като бе скочил на кораба за Хийт, си беше намерил дупка, в която да се завре, пиене, жена и ядене, които бяха погълнали всичките му останали кредити, беше пуснал приказка из субкултурните барове, че е експерт по бомбите и „изцяло на разположение“. Една малка банда с големи амбиции бързо го беше наела да гръмне таанското кредитохранилище. За първи път в кариерата на Динсман работата бе станала без фал и дебелата задна циментно-стоманена стена се беше сринала. Бандата обрала плячката, взела Динсман на запивката си и за да отпразнуват удара, се натряскали до самозабрава. Понеже не били тъпаци, съобразили, че на таанската „полиция“ (всъщност паравоенни части, заделени от армията за специални задачи) ще й трябва виновник, и натопили Динсман.

— Значи момчето ни е в кафеза — каза Алекс.

— Още по-лошо.

— Ех, момко, момко. Все по-лошо ли ще бъде? Знаеш ли, Стен, докато се оправях с оня тъп музей, си мислех дали да не напусна. Замъкът на мама в провинция Рос Гейлън е най-хубавата част на планетата Единбург. На едно езерце, езерото Оуен. Можех да си ида там, вместо да кисна тук с тия варвари.

— Млъкни, по дяволите. — Стен не беше в настроение да слуша бляновете на Алекс. — Динсман не е в затвора — продължи той. — Транспортирали са го тоя скапаняк.

— Ужас. — Алекс разбра.

— Знаех, че ще разбереш, беглец от престъпен клан такъв. Транспортирали са го. На една шибана каторжническа планета.

— Трябва ми пиячка.

— Много, много пиячка — съгласи се Стен. — Докато измислим как по дяволите да кажем на Императора, че няма начин на тоя свят да измъкнем Динсман от гадната наказателна колония на световете на Таан.

И тогава Алекс спаси остатъка от деня им, като забеляза един бар, който тъкмо отваряше. Двамата свърнаха и се забиха вътре.

Тарпи също бе проследил Динсман. Неговото прикритие за път изобщо не беше толкова умно като на Стен. Той и петимата преториански дезертьори с него се бяха маскирали като пътуващ отбор по бойни изкуства. Но тъй като пристигнаха незабелязани, продажбата на билети не тръгна добре, което осигури достатъчно време на професионалния убиец и хората му да потърсят изчезналия бомбен специалист.

Тарпи завъртя в ръцете си чашата с горещ чай и съжали, че не си е сипал нещо по-силно за отпразнуването. Но си имаше правила — абсолютни правила, които го бяха опазили жив близо седемдесет и пет години, правила, които никога не се нарушаваха. Едно от най-строгите от тях гласеше: никакви мозъчни алтеранти по време на работа.