Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Морий имаше огромна глава с челюсти, които можеха да се разтварят като на панти, което му позволяваше да разкъса на мръвки жертва много по-едра от обиколката на тръбестото му тяло. И като на повечето обитатели на дълбоките води, плътта му беше много здрава и му придаваше прекомерна дори за размерите му сила. Свидетели разказваха как един морий захапал провиснал небрежно от една лодка крак и завлякъл и крака, и лодката и всичко останало под водата. За щастие, успокои се Динсман, морий рядко се хранеха по време на отлив. Ловците се безпокояха от тях чак на връщане в селото, когато вълните отново започваха да ги бият в гърбовете.

Най-ужасно от всичко обаче беше гурионът. Това същество винаги беше гладно и ловуваше непрекъснато. Динсман забеляза, че водата му е до кръста — най-предпочитаната от гуриона дълбочина, когато се промъква към плячката си. Никога не беше виждал гурион и беше адски сигурен, че държи нещата да си останат така. Очевидно приличаха донякъде на земната морска звезда, но неизмеримо по-големи — над два метра в диаметър. С помощта на многобройните си крака можеха да се издигат над водата в триметров прилив. Един гурион можеше да тича през водата толкова бързо, колкото човек на сушата. Беше невъзможно да му избягаш. Бяха почти неприлично бели, покрити с дебела пъпчива кожа. Огромните им смукателни дискове по краката можеха да разкъсат молюск, след това да обърнат стомаха си, покрит с няколко редици остри като игли зъби над плячката, да захапят меката плът и да я издърпат в тялото си, ръфайки и смилайки живия организъм едновременно.

Динсман изобщо не държеше да срещне жив гурион.

Общо взето след като го осъдиха на Дрю, Динсман не беше сигурен дали нямаше да му е по-добре, ако бе изтърпял правосъдието на Първичен свят. Имаше чувството, че никога не е бил добре оценен, но на Дрю талантите му се оказаха съвсем безполезни. За себе си мислеше като за личност, която може да се приспособи във всяко общество. От предразсъдъци не страдаше. Искаше само да го оставят да върши онова, което можеше най-добре — да гърми разни неща, — и после да се радва на компанията на своите съпрофесионалисти в някой бар, след като проклетата задача е изпълнена.

Четуинд бе променил всичко това. Динсман не обвиняваше таанската система за сегашното си положение. Беше направил погрешна стъпка и го бяха хванали. Винеше само лошите си приятели. Всичко останало можеше да се очаква.

Четуинд беше само един от многото старши каторжници, които управляваха изолираните села, пръснати по повърхността на Дрю. Таанците като истински фашисти бяха създали затворническата колония на Дрю с една-единствена цел: да затварят там престъпници, както политически, така и криминални. Дали ще обереш банка, или ще драснеш някоя псувня към властите на стената, за таанците беше все едно. Но фашисти или не, те бяха съвсем практични. След като трябваше да има затворнически свят, то той също така трябваше да си изплаща разходите. Още по-добре, ако носеше приходи.

В района на Динсман таанците бяха засадили просторен развъдник на молюски. Двайсет грама молюска плът вървеше срещу цяло състояние сред висшето общество на Таан. По-навътре в сушата по пустинния пейзаж се търкаляха мускусни тръни. Тъй като те освен това пръскаха около себе си концентрат на сода каустик, щом някой ги спре, обирането им струваше живота на много каторжници. По цялата повърхност на Дрю земеделски и скотовъдни ферми и рудници произвеждаха стоки, струващи колкото зестрата на един боен главатар на цената на „нищожния“ живот на осъдените.

Динсман беше разбрал системата още преди да го транспортират в селото на Четуинд и беше решил на всяка цена да се опази жив. С Четуинд планът му почти бе на път да се изпълни.

Преди да го пратят тук, Четуинд се беше подвизавал като организатор на труда на главния космодрум на Таан. В донякъде колоритното му минало имаше повече от достатъчно убийства, грабежи и погроми. Но когато бе повел събачкаторите си на вече съмнителен откъм полза-риск удар, включващ чувствата на току-що завърнали се от дълбокия космос миньори, на таанците им бе дошло до гуша, сложили му бяха прангите и му бяха казали, че в бъдещето му има много, много, много молюски.

Докато Динсман се появи на сцената, огромното чудовище, наречено Четуинд, си беше присвоило цялото село. Обличаше най-добрите дрехи, конфискуваше всички луксове за себе си и приятелчетата си и беше събрало малък харем по-засукани каторжнички. Дамите бяха там, трябваше да се отбележи, повече заради неговия чар и дарби, отколкото заради относителните му богатства като старши главорез.