Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Динсман! — стигна до ушите му ревът откъм брега. — Размърдай си задника или ще навра ботуша си в него.

Ревът го удари като шокова палка и Динсман тромаво залитна напред, стиснал донякъде в готовност забивачката за молюски.

Като повечето задачи на Дрю това, в което се бе натикал Динсман, беше свързано с изключително екзотичен, скъп и смъртоносен продукт. Крехкият молюск се ценеше в много звездни системи заради невероятния си вкус и митологичните си качества на афродизиак. Организмът беше мутирало същество от семейство бивалвия от Старата земя, съдържащо около едно кило възхитително на вкус месо, предпазвано от остри като бръснач раковини с диаметър от около половин метър.

Беше селекционирано до сегашното си вкусно състояние в продължение на много столетия. Проблемът за ловеца бе в това, че същите гени, които го правеха толкова едър и вкусен, го снабдяваха и с високоефективна система на мобилност. Тварта обитаваше тинята и предпочиташе студа в гъмжащите със скариди и планктон морета. Когато се хранеше, разтваряше грамадната си горна раковина като ветрило, насочвайки по този начин микроорганизмите в стомашно-филтърната си система. Молюскът не можеше да вижда, но преценяваше околната среда за чифтосване или за опасност с помощта на високоразвита обонятелна система. Което, за допълнително удобство, беше причината, поради която ловците на молюск работеха по време на отлив. На теория миризмата от гниещия крайбрежен живот трябваше да маскира миризмата на приближаващ се ловец. Но само до последния момент, когато ловецът се озове на около метър от животното. Тогава молюскът надушваше ловеца, побягваше и се заравяше по-надълбоко в тинята, като оставяше след себе си диря от кипнали мехурчета. Точно тогава ловецът го хващаше. Или в случая с Динсман — опитваше се да го хване.

Също като останалите ловци, Динсман беше въоръжен със забивачка. Оръжието се състоеше от две дръжки, дълги малко повече от метър и половина, съоръжени с два много остри, надупчени като сито и заредени с пружина лопатки. Забивачката се държеше в готовност, докато храбрият ловец газеше през вълните и зорко следеше за мехури, издаващи изпадналите в паника молюски. С прицелен връх към мястото, където мехурите изчезват, с леко отклонение заради пречупването на светлината, инструментът се забиваше в тинята точно в подходящия момент и спусъкът на пружината се натискаше. След това забивачката на молюски се издърпваше над повърхността, плюейки кал и вода, и уловената твар се хвърляше в надувния сал, теглен на буксир от ловеца.

Динсман беше може би най-калпавият в цялата тази работа. Все не можеше да налучка вярно мехурите и почти на всяка смяна обръщаше сала си, докато газеше към брега. Това означаваше, че преживява на много, много оскъдни дажби, защото на Дрю поеманата от каторжника храна, както и всички останали луксове, бяха в пряка зависимост от представянето му. Само месец след като се озова на Дрю, ребрата на Динсман изпъкнаха от празния му стомах под ъгъл от около трийсет градуса. В добавка към щетите, понасяни от глада, всеки път щом се издънеше, Четуинд, хипопотамът, който играеше ролята на шефа злодей, слагаше лапата си на врата на Динсман и го караше да прави онова, което наричаше „пилето“.

Динсман отново закрачи мудно напред и стъпалата му заопипваха неравностите по дъното. Изведнъж по повърхността се изстреля низ от мехури и Динсман почти изпадна в паника. Заби слепешком забивачката за молюски надолу и натисна спусъка. От дъното кипнаха хиляди мехури и Динсман вече се смееше почти истерично, докато надигаше уреда с едрия молюск. Натисна лоста за освобождаване и хвърли плячката в сала. Ето! Най-после бе почнал да се справя. Закрачи напред с много по-голяма увереност. Но много скоро старите съмнения и страхове отново изпълзяха — всички разкази за нещата, които чакат човек и най-вероятно ще го нападнат точно когато е обзет от измамна самоувереност.

Динсман още не бе виждал с очите си такова нападение, но вече беше виждал трупове, извличани на брега от Четуинд и неговите слуги. Разправяха, че в тези води имало много, много неща, от които човек трябва да се бои, но две от тях в частност бяха източник на непрекъснати разговори, както и на студена пот посред нощ. Второто по опасност същество, което също ловеше молюски, беше морий. Формата му беше малко като на змия и то тласкаше триметровото си тяло през морето с помощта на непрестанно движещите се ребра — с изпъната като кормило назад опашка, или още по-страшно — навита и с насочен напред връх при атака.