Лора Роуланд - Шинджу

Охиса зяпна слисана.

— Аз ли? — прошепна тя. — О, не!

— Само така можеш да успокоиш духа на госпожица Юкико — настоя Сано. — Моля те.

— Но какво мога да сторя аз?

— Ела утре с мен пред съвета на старейшините — каза Сано. — Разкажи им какво си видяла. Те ще осъдят справедливо младия господар Ниу.

Очите на Охиса потъмняха. Сано я наблюдаваше как премисля предложението. Накрая тя поклати глава:

— Не, не мога да предам господаря си. Той ще си отмъсти на семейството ми, а аз не мога да допусна такова нещо — тя отстъпи няколко крачки. — Вече трябва да тръгвам… Отсъствах твърде дълго… ще ме търсят.

Сано си даваше сметка, какъв риск я кара да поеме, но реши да опита още веднъж:

— Господарят Ниу сигурно подозира, че ти знаеш за убийството — предположи той. — Наясно е кой е бил тук онази нощ. Засега те е оставил жива, защото колкото по-малко слуги знаят за странните му привички, толкова по-добре. Дори и да продължиш да мълчиш, той може да реши, че все пак е по-сигурно да те убие, точно както е постъпил с госпожица Юкико. Единственият начин да защитиш и себе си, и семейството си е да го предадеш на властите, преди да е пристъпил към действие. Не разбираш ли?

Охиса стоеше безмълвна. Местеше поглед отчаяно, сякаш се опитваше да съзре друга възможност, освен току-що описания сценарий. Накрая каза:

— Добре. Младият господар се връща в Едо утре сутрин. Ще дойда с вас пред съвета на старейшините.

— Благодаря ти, Охиса — Сано скри облекчението си зад деловия тон. — Искаш ли да се видим някъде по пладне? Пред магазина на Мусаши, майстора на мечове?

— Да. Добре. Довиждане — Охиса се поклони припряно, обърна се и пое забързана към постройките за прислугата.

Сано я изпрати с поглед. Дали щеше да промени решението си до утре? Сега нямаше време да се тревожи за това. До този момент късметът бе на негова страна, но трябваше да се махне, преди да го открият. И все пак се поколеба. Пазачите говореха за нещо по-различно, господарят Ниу беше явно нетърпелив, пък и подготовката за пиршеството… Какво ли всъщност предстоеше?

Сано запълзя през гората към фасадата на къщата. Приклекна зад няколко дебели ствола и продължи да наблюдава. Скоро от външната страна на зида се разнесе конски тропот. Портите се отвориха и пропуснаха двама самураи на коне. След малко пристигна друга двойка, а след тях — самотен ездач. Последваха други, все по двойки или поединично. Много скоро пред вратите вече имаше двайсетина коне. Сано изгаряше от желание да надзърне в къщата. Това събиране вероятно криеше някаква цел — иначе защо господарят Ниу ще го организира тук, след като имаше далеч по-големи удобства в имението в Едо.

Внезапно отляво се появиха две светли петна — двама стражи с фенери се приближаваха към мястото, където бе срещнал Охиса. След миг долови гласовете им:

— Икономката каза, че е чула непознат глас някъде оттук.

— Вероятно си въобразява, дъртата глупачка.

— Не можем да поемаме този риск. Пронизително изсвирване разцепи тишината. Единият от стражите при портата напусна поста си и избърза към другите двама. Сано изтръпна — насочваха се към него. Вече се намираха на по-малко от стотина крачки. Той се обърна и хукна навътре в тъмната гора. Помъчи се да се движи безшумно, но не виждаше къде стъпва. Невидими клони издайнически шумоляха, а краката му неволно шляпаха в скрити от тъмнината локви.

— Струва ми се, че чувам нещо там.

Стражите се спуснаха след него. Покрай ухото му пропищя стрела и падна на земята с тих пукот. Друга се заби в дървото, което току-що бе подминал. Сано се просна по очи на земята и остана да лежи неподвижно. Стъпките на стражите също спряха. После започнаха да се приближават предпазливо и крадешком. Сано продължи напред пълзешком и едвам успя да сподави вика си, когато внезапно се търкулна надолу по някакъв стръмен наклон. Удари се в каменистата земя. Наблизо проблесна малък поток, а на брега му Сано успя да различи огромен дънер. Корените му образуваха хралупа при самата вода. Той се сгуши вътре.

Тихи стъпки спряха над него — тримата стражи. Лампите им хвърляха жълта светлина над потока. Сано затаи дъх от страх, че могат да видят тънката струйка пара от издишания въздух. После някой каза:

— Май че дойде насам.

— Не — рече друг глас. — Сигурно е прескочил оградата.

Трети глас:

— Ще продължим да търсим, докато се уверим, че няма никой. Нали помните какво нареди младият господар… никакви натрапници.