Лора Роуланд - Шинджу

— Не стигат и за манджа — оплака се Райден. — Защо винаги ми разтурят мачовете в най-интересния миг?

Нима не помнеше, че току-що бе нападнал беззащитен човек и че бе предизвикал размирици? Сано все пак реши да се възползва от положението.

— Нека ти купя нещо за ядене — каза той.

Райден може би щеше да е по-отзивчив към него, ако преди това похапнеше добре.

Недоволната гримаса на Райден се разтопи в слънчева усмивка.

— Става — съгласи се с готовност, която подсказа на Сано, че е свикнал да приема подаяния от непознати. Вероятно живееше от тях. Фактът, че се подвизаваше на улицата, говореше, че си няма даймио, който да го издържа, или някакъв друг източник на постоянен доход.

Сано изчака, докато Райден надене кимоното, обущата, наметалото и мечовете си. После двамата поеха надолу по улицата и влязоха в малка гостилница за ястия с юфка.

— Два специалитета на заведението и много саке — поръча Райден. Явно бе редовен посетител. — Жалко, че велик борец като мен трябва да се бие за зени на улицата, не мислиш ли? Да живея ден за ден като просяк! Но невинаги е било така за славния Райден…

Сано не можеше да откъсне поглед от ръцете му — толкова меки и безволеви. Чудно как притежаваха силата, необходима за сумо. Или за убийство на двама души и пренасянето им до реката.

— Преди две пролети аз бях най-добрият борец в свитата на даймио Торий. Имах си хубаво жилище в неговия имот, десет помощници да ме обслужват, ядене на корем и всички жени, които пожелаех. Биех се с най-добрите и ги побеждавах. Самият шогун похвали уменията ми…

Без съмнения хвалби. Ако Райден е бил сред най-добрите борци, Сано щеше да го е чувал. Пък и господарят Торий бе от най-низшите даймио . Богатството му едва ли стигаше за поддържане на отбрани сумисти. Освен това интересите на шогуна клоняха към конфуцианство и изкуства, а не към популярни спортове.

— Велик живот, не мислите ли? — попита Райден. Някаква тъга в гласа му подсказа на Сано, че борецът се хвали, за да направи впечатление. Сано можеше да го съжали, макар че не бе забравил изблика на жестокост към търговеца.

Райден омете порцията си и направи знак на собственика да му донесе друга. Сано бръкна в кесията си за още пари.

— Господарят Торий ме изгони, защото едва не убих управителя на яшики . Не е честно… Все пак не го убих, нали? Пък и не съм искал да го направя. Откакто преди време контузих главата си в един мач, сякаш в мен се всели някакъв демон, който ме кара да върша ужасни неща — той докосна слепоочието си и рече тъжно: — Така и получих името си — «Гръмотевица и светкавица». Удрям неочаквано, незнайно къде и кога и тогава е по-добре всички да се вардят.

Райден не спираше да говори за себе си, без да прояви и най-малък интерес към Сано. Като се изключи обичайното му «Не мислиш ли?», той не му зададе никакви други въпроси. Това бе добре дошло за Сано, защото, представеше ли се, само щеше да пресече непринудения изблик на доверчивост у събеседника си, а така успя да научи доста важни неща. Вече бе ясно, че борецът е зле с парите и притежава непостоянен нрав. Тези две качества го правеха твърде лесна плячка за изпечен изнудвач като Норийоши. Сано внимателно насочи разговора към интересуващата го тема.

— Чу ли за художника, който извършил шинджу ? — попита. — Май че се казваше Норийоши.

Райден спря да яде, колкото да отправи към Сано предпазлив поглед.

— Може би — отвърна, всмукна парченце юфка и обърса устни с ръкава си. Но внезапното трепване при споменаването на Норийоши поставяше под съмнение безразличието му.

— Ти познаваше ли го? — подтикна го Сано.

— Може би — тонът на Райден остана небрежен, но той започна да дъвче яростно.

— Не го ли харесваше?

Райден не отвърна. Сано изчака. Смяташе, че бъбривият борец няма да издържи дълго в мълчание. И се оказа прав. Райден запрати празната купа през вратата и изкрещя:

— Противна помия!

Тялото му се напрегна, ръцете му се свиха в пестници. Лицето му потъмня точно както преди да се нахвърли върху търговеца. Сано зърна с крайчеца на окото си, че другите клиенти тревожно ги наблюдават. Няколко скочиха на крака и избягаха от гостилницата. Скришом посягайки към меча си, той рече на висок глас:

— Спокойно, всичко е наред.

После за негово учудване напрежението напусна тялото на Райден и лицето му замръзна. Той премигна, тръсна глава да проясни мисълта си и зяпна Сано, сякаш не можеше да го познае.