Лора Роуланд - Шинджу

— Съжалявам — неуверено рече той. — Разговаряхме ли? Ти питаше ли ме нещо? — сведе поглед. — Къде ми е купата?

Сано си отдъхна.

— Говорехме за Норийоши — каза, като се надяваше името да не предизвика нов пристъп. — Ти защо си го мразел?

Райден се смръщи озадачен.

— Защото той направи така, че да ме изхвърлят от конюшнята на господаря Торий. Управителят нямаше да се унижи да признае пред господаря, че едва не съм го убил. Но Норийоши дойде там същия ден, доставяше някакви картини. Видя всичко и ми каза, че ако не му плащам по хиляда зени на седмица, ще ме издаде. Аз нямах толкова пари. И той ме предаде. Господарят ме изхвърли. Ужасно, не мислиш ли?

Мотивът на Райден никак не удовлетвори Сано. Борецът очевидно не можеше да контролира своя демон. Бе способен да убие съвсем импулсивно, но не притежаваше ума да организира двойно убийство, което да изглежда като самоубийство.

И двамата с Кикуноджо си признаха, че са били жертва на изнудване. Но докато връзката на актьора с Юкико Ниу изглеждаше слаба, при Райден тя просто липсваше. Жените на самураите от аристокрацията никога не посещаваха публични турнири на сумисти, какво остава за улични борби. Възможно бе все пак някога Юкико да се е срещала със семейство Торий, но, така или иначе, Райден бе изгонен от тяхното имение преди близо две години. Какви обстоятелства биха могли да свържат Норийоши, Юкико и Райден в нощта на убийството? Интуицията подсказваше на Сано, че вероятно съществува друга, пряка връзка между Норийоши и клана Ниу и именно тя крие мотива за убийствата. Каква ли би могла да бъде?

— Някога участвал ли си в мач срещу хората на владетеля Ниу? — попита той.

Собственикът донесе на Райден трета порция юфка, без да го молят — вероятно за да предотврати следващ изблик на ярост.

— Разбира се — отвърна Райден, докато ровеше в купата си. — Преди три години на турнира в Муенджи.

Храмът на беззащитните до гробището на жертвите от Големия пожар в Муенджи бе популярно място за публични зрелища.

— Познаваш ли дъщерите му? По-специално най-голямата… Юкико?

— У-ха! — Райден смушка Сано с огромния си лакът. — Знам какво си мислиш. Ама няма такова нещо. Един даймио никога не допуска борците да доближават жените му. Нямат ни доверие. Жалко, защото някои от тях… — той захвана да описва достойнствата на богаташките жени.

Сано повярва, че борецът говори истината. Райден не притежаваше интелигентността на Кикуноджо или неговия актьорски талант, който да му помогне да лъже с лекота и убедителност. Пък и очевидно имаше голяма уста и твърде слаб инстинкт за самосъхранение. Даже не си направи труда да разбере кой е Сано и защо му задава такива въпроси.

Сано прекъсна празното му бръщолевене.

— Радваш ли се, че Норийоши е мъртъв? — попита. Райден глътна последното саке в чашата си.

— Не съжалявам. Но има един човек, който съжалява по-малко и от мен. Норийоши изнудваше не само мен, а както чувам, от другия е измъквал доста повечко пари.

— Имаш предвид Кикуноджо, актьора от театър Кабуки? — попита Сано.

Борецът го изгледа слисан.

— И него ли? Не знаех. Не, говорех за друг.

— За кого?

— Родственик на много могъщ клан — отвърна Райден. — Не зная кой точно, но… — той се наведе и нарисува нещо в прахта с пръчицата си. Картината му бе доста непохватна, но Сано лесно разпозна изображението.

Представляваше герб с водно конче, отличителния знак на клана Ниу.

За момент господарката Ниу се поколеба пред вратата на сина си. Държеше поднос, върху който имаше лакирана дървена кутия, клечки, няколко дълги пръчици и свещ от восъчна мирта. Нетърпелива да види Масахито, но в същото време изпълнена с ужас от предстоящата среща, тя подпря подноса на кръста си и почука. Никакъв отговор. Долови само далечното пеене на будистките свещеници в семейния параклис, които извършваха бдение над мъртвото тяло на Юкико. Тя плъзна вратата встрани, отвори я и влезе.

Връхлетя я леден вятър и тя ахна слисана.

Масахито бе коленичил с гръб към нея и с лице към отворения прозорец. В стаята бе почти толкова студено, колкото и в градината отвън, а той носеше само тънко бяло копринено кимоно. Нозете му бяха боси. Когато прекоси помещението и застана пред него, господарката Ниу видя на лицето му унесеното изражение на дълбока медитация — с полузатворени очи и леко раздалечени устни. Изглеждаше безчувствен към собственото си треперещо тяло и подпухналите си от студа ръце. Стаята му отразяваше онази суровост и липса на удобства, които Масахито предпочиташе като обстановка. Стените бяха покрити с обикновен бял хоросан, а подът бе застлан с оръфани татами. Синът на господарката Ниу въпреки богатството на своя баща живееше като монах — спеше на твърд футон и използваше мангала само в най-студеното време, сякаш за да провери колко страдание може да понесе. Притеснена за здравето му, майка му отиде до прозореца и го затвори.