Лора Роуланд - Шинджу

— Майко!

Гласът му я стресна и тя замалко да изпусне подноса.

— Масахито, дойдох да направим процедурата с мокса [46]. Трябва да побързаме, скоро ще стане време за погребението на Юкико. И не оставяй прозореца отворен, ще настинеш.

Той я изгледа с поглед, студен като стаята.

— Казах ти никога да не влизаш тук без мое позволение, майко!

Упрекът му прониза сърцето й. Масахито — нейният безценен единствен син, роден след години на надежди и молитви за мъжка рожба! Толкова го обичаше, обсипваше го с подаръци и внимание, а той й отвръщаше единствено с враждебност. Веднъж чу слугите да си шушнат, че го е разглезила, защото бил роден куц, а ето че сега и душата му също бе станала хрома. А как другояче можеше да го възмезди за това, че е най-малкият, единственият син, дете на втората съпруга на даймио, но изключен по рождение от списъка на наследниците и лишен от благосклонността на баща си заради своя недъг? Да, тя бе братовчедка на шогуна и една от фамилията Фудживара — потомствените владетели на имперския съд, но дори и това не можеше да осигури на сина й положението, което му се полагаше. Прииска й се да го погали и да го загърне в топли дрехи. Но само би предизвикала още по-резки слова. Затова попита предпазливо:

— Извинявай. Боли ли те кракът?

В мига, в който думите се отрониха от устните й, съжали за тях. Естествено, че го болеше. Нали веднага забеляза невидимите за останалите издайнически признаци на свирепата болка — свитите ъгълчета на устата му, прозрачните сенки под очите му! Дори вкочаняващият студ в стаята бе достатъчно показателен! Тя си спомни как той като дете често протягаше ръка опасно близо до пламъка на свещта. Веднъж го бе попитала защо върши подобна глупост, а той й отвърна: «Така забравям болката в крака.»

— Добре съм, майко — хладно отвърна Масахито и изпъна крак пред себе си, подготвяйки се за лечението. Тя знаеше, че усилието му причинява болка, но въпреки това изражението му не се промени. С нищо не издаваше колко страда. Мъчеше се да върви, без да куца и без да използва бастун, дори когато смяташе, че е сам. Сега придърпа кимоното към слабините си. Левият крак бе силен и мускулест, плътта му — гладка и стегната. Десният изглеждаше някак немощен, съсухрен, нашарен с белези от стари рани.

Както обикновено, видът на болния му крак извика у нея състрадание и нежност. Прииска й се да го погали, да облекчи страданията му с майчина ласка, но реакцията на Масахито бе непредсказуема. В детството си той понякога отвръщаше на прегръдките й, но по-често я удряше и риташе, защото ненавиждаше да го съжаляват и успокояват. Затова сега тя коленичи безмълвно, отвори лакираната кутийка и започна да вади единайсетте малки сиви конусчета от мокса. Наплюнчи основата на всяко и после ги нареди по бедрото на Масахито, като внимаваше да избягва незарасналите рани от минали лечения. Запали свещ от мирта и с дървена пръчица пренесе пламъка върху конусчетата. Скоро от тях се изви тънка струя дим и стаята се изпълни с тръпчивия мирис на пелин. Някъде отвън монотонното припяване на свещениците напомняше за предстоящата погребална церемония. Пушекът все повече се сгъстяваше. Най-накрая лицето на Масахито се отпусна, но майка му не знаеше дали защото моксата облекчаваше болката или защото паренето отвличаше вниманието му.

— Това е критично време за нашето семейство, Масахито — предпазливо каза тя. — И всички ние трябва да сме много внимателни. Да правим някои жертви…

Тя въздъхна с надеждата, че няма да й се налага да продължи. Той я изгледа безмълвен. Едва доловима зла усмивка заигра на устните му.

— Може би… ще е добре, ако… за известно време… се въздържаш от някои дейности — рече тя, запъвайки се.

Усмивката на Масахито стана по-широка. Той поклати глава и рече подигравателно:

— Защо поне веднъж в живота си не изречеш онова, което се крие в мислите ти? Тук сме сами, няма кой да ни чуе. Хайде, кажи! Какво искаш да направя? — той скръсти ръце в демонстративно очакване. — Е?

Още от малък Масахито винаги говореше грубо и нападателно. Неизменно успяваше да разплаче или да вбеси хората около себе си. Внезапен спомен изплува в съзнанието на господарката Ниу — как деветгодишният й син насъсква по-големите си братя и сестри и децата на бащините си васали едно срещу друго в люта битка, представяща историческите събития преди петстотин години — онези събития, в резултат на които в страната бе наложена военна диктатура и императорът бе отстъпил цялото държавно управление на шогуна . Играта приключи с многобройни рани, сръдни, викове и потрошена покъщнина. Тогава единствено Юкико се противопостави на брат си в опит да спре погрома. Господарката Ниу си спомни също как откри своя малък генерал пред горящите останки на летния павилион. Синът й злорадстваше над своите окървавени хлипащи воини.