Ърскин Колдуел: Джени, жена по природа

— Щастлив съм, че можах да те поуспокоя — рече съдията Рейни и погледна часовника. — А сега, ако ми предложиш една прилична и достойна порция най-обикновено царевично уиски, добре ще се подготвя за излизането в тази зимна нощ. В такова време имам нужда от нещо като топла кожичка на пищялките.

Джени изтича и след малко се върна с бутилка бърбън, две чаши и кана вода. Съдията Рейни наля щедри дози и в двете чаши. Джени посегна да ги допълни с вода от каната, но той дръпна и двете със строга гримаса.

— Не, Джени, не! — твърдо изрече той, все още намръщен. — Първият тост ще бъде за непорочното приятелство, а това се постига само с непорочно уиски.

Той я изчака да остави каната на масата, после седна на червеното плюшено канапе и й направи знак да седне до него. Докоснаха чаши, бавно засърбаха течността и се заслушаха в едва доловимото скърцане на къщата, разнесло се в студената нощ. След малко, когато чашите бяха почти празни, Джени посегна към бутилката и ги напълни. После се намести до съдията Рейни и се облегна на канапето.

— Джени — неочаквано рече съдията и сложи ръка върху нейната, — тъй нашето приятелство от този ден нататък ще си остане непорочно. Затуй най-добре е да излееш тая вода от каната в любимите си саксии.

— Отде знаеш, че имам любими саксии, Майло? — ухили се тя и разтърси месести гърди.

Той я наблюдаваше усмихнат, мълчеше, а смехът й постепенно ставаше по-гръмък.

— Отде знаеш любимите ми саксии, Майло? — настоя Джени.

— Миналия път, когато ти бях на гости, излях каната в една от тях. Никога не забравям приятните неща в живота си.

— Какви ги говориш, Майло — тя замахна с ръка и пак се изкикоти. — Но какво да правя, като ми харесват тия твои приказки. Това ми е най-сладката слабост.

Отпиха още малко уиски, минаха още няколко минути. Дочуха още веднъж далечното проскърцване на гредите в мразовитата нощ. Газовата печка пред тях хвърляше топло сияние.

— Знаеш ли, Джени — обади се след малко съдията Рейни, извръщайки се към нея, — мисля, че най-голямата трагедия в живота ми е била, дето не сме се познавали преди 25–30 години. Говоря за времето на твоята младост, а и за своята. Не се и съмнявам — ти и аз щяхме заедно да се възкачим по канарите на щастието и заедно да открием човешкото блаженство и задоволство.

В очите на Джени бликнаха сълзи, затъркаляха се по закръглените й страни. Тя не се и помъчи да ги изтрие.

— Обичам да ми говориш така, Майло. Цяла нощ бих те слушала. Това ми е най-сладката слабост.

Съдията Рейни обра с пръст пепелта от пурата си и наново я запали. Гъста ивица дим се понесе над главите им.

— Ако можеше човек повторно да живее живота си, щях коренно да го променя — рече той сякаш на себе си. — Положително нямаше да свърша такъв, какъвто съм сега, сам в оная огромна празна къща със Сам Моксли, самичък да си готвя, леглото да си оправям, панталоните си да гладя. По дяволите негърската му кожа! Трябва да го изгоня, от областта да го изгоня, дето толкоз години ме принуди да живея тъй! За всичко е виновен Сам! Нищо на тоя свят не може да замести топлината на жената, нежността на ръката й и утехата на духа й в безкрайните и мрачни часове на нощта. Колко съм самотен, от бога забравен и захвърлен!

— Майло — гальовно каза Джени, — ако искаш, Майло, остани тази нощ при мен. Няма да си самотен — тя се пресегна и плътно му стисна ръката. Ще останеш, нали, Майло?

Той извърна поривисто глава и се взря в лицето й; после се заразхожда до прозореца и обратно.

— Майло…

— Не — рече той твърдо, без да я погледне. — Не!

— Ще ти сготвя нещо много хубаво, Майло. Ако искаш пържено пиле с батати, шунка с яйца на очи или пържола по каубойски. Обещавам ти всичко да направя, че и добре да си дремнеш.

Известно време и двамата мълчаха, той още не смееше направо да я погледне.

— Няма ли да ти хареса, Майло?

— Не. Сам ми е сготвил вечерята. Той никога не закъснява след определеното време.

— Ще звъннем на Сам Моксли по телефона и ще го предупредим, че няма да се прибереш. Има ли нещо по-лесно от това, Майло?

— Сам сега е в кухнята и няма да чуе телефона. Непрекъснато оглушава.

— Тъй ще се радвам, ако останеш — Джени умишлено заговори в добрия тон. — Нали знаеш, Майло, колко обичам да ти правя услуги? Това е най-сладката ми слабост.

Тя се надигна и допълни чашите. Като подаваше на съдията Рейни неговата, тя застана до него и го погледна в очите.

— Голяма работа! Ще звъним, додето Сам Моксли чуе. Какво толкова! Освен това какво пък, ще кажа, че тази вечер съм поискала да ти покажа колко ми е голямо сърцето.