Ърскин Колдуел: Джени, жена по природа

Съдията Рейни докосна страната й с ръка, после се упъти към затоплената всекидневна. Джени остана в антрето, да огледа заруменялото си лице в огледалото и понамести кестенявите си коси.

Съдията Рейни топлеше ръце над печката, когато тя се появи.

— Все такива хубави неща ми говориш, Майло! — каза Джени, приближи го и вдигна поглед към очите му. — Не заслужавам да ми говориш за брачен живот. Какво съм аз? Една тлъста бабичка, на която никой не обръща внимание. Да знаеш само колко пъти си мисля: ех, да можеше да се върне младостта, пък и да имам подходяща фигура…

Тя потърка очи, обърна ненадейно гръб на съдията Рейни и седна.

— Тъй не се говори, Джени! — Той сви уста с укор. — Мога да те уверя най-честно и най-искрено, че си крайно желана партия. Всъщност нищо по-лесно — представям си как още тия дни някой ще отиде в съда да подпише акт за собственост. Чисто и просто „юс приме ноктис“ 1 1 Правото на първата нощ (лат.) — Б. пр. на правен език.

Джени го зяпна с мигащи очи.

— Искаш да кажеш, разрешение за брак?

— Не. Просто следствието от това.

— Слушай, Майло, не ме залъгвай! — Лицето й отново се изчерви. — Не ти вярвам, нито дума не вярвам. При тия млади и хубави момичета, пък и още колко никнат всеки ден, със затворени очи да посегнеш… доще ли ти се, само време н място си избери, ти поне знаеш…

— Да, ама на колко неща има да се учат, а времето не чака. Знаеш какво искам да ти кажа. Младежкият вид и въодушевлението не са всеки път в състояние да изпълнят едно обещание, да отговорят на една нужда. Но виж, ти и аз…

В стаята настъпи тишина, мина време. Най-сетне съдията Рейни се отдалечи от печката и седна до стола на Джени.

Каквото ще да става, цял живот ще ти бъда благодарна, Майло — каза Джени. — Поискаш ли някога да се увериш, че те ценя, само ми кажи, аз ще ти докажа колко благодарна мога да бъда. Познаваш ме отлично, знаеш колко ми е голямо сърцето, когато има за кого. Аз съм Джени по име, жена по природа и със закон да речеш, не можеш ме промени. Не съм била никога от тия, дето из къщите им пълно с котки и палета, дето се правят, че нямали нужда от мъж. Ако не беше ти, просто не зная как щях да изтърпя всички изпитания и страдания. Понякога си мисля — сигурно тъй ми е отредено от живота: мъки, лишения и денонощна грижа.

— Този път какво има, Джени? — живо попита той. — Кажи, какво се е случило?

Очите й, замъглени, замигаха, тя разтри чело и пламналите си страни, сякаш да обърше от тях неприятното чувство. Съдията Рейни се наведе близко до Джени и утешително я потупа по ръката.

— Като ми каза, че искаш да намина на връщане тази вечер, защо не ми обади какво е станало? Какво има, Джени? Кажи!

Лявата й ръка изтощено се отпусна в скута и. Дигна другата и посочи към иззиданата от червени тухли църква вън.

— Какво може да има, Майло? — рече тя и уморено сви рамене. — Вече знаеш.

— Пак ли са идвали при тебе? — Той кимна с разбиране. — Това ли беше всичко, Джени?

— Да. — За миг тя затвори очи. — Да. — После заговори с остър глас, в който звучаха гневни нотки.

— Тия отвратителни типове от Църквата на Суровия кръст продължават да правят, каквото им дойде наум, само и само да ми причиняват неприятности. Откога живея тук, с нито един съсед не съм се скарала. С Клара Крокмор, ей там, в жълтата къща, сме приятелки, ходим си на гости всеки ден. А Норма Поуп, съседката откъм задния двор, винаги ми е давала жената разсад от градината си, разменяме си гозби и нито един път не е пропуснала да ми съобщи клюките от нейната улица. А тия верующите… лицемери! Мен ако питаш, няма да мирясат, додето не ме тикнат в затвора на доживотен, или не стана на прах в гробищата. По-рано, беше след първо число от месеца, помъкнаха се и заразправяха какви ли не врели-некипели за Вийзи Гудуили и за мене. Било срамота и грехота, дето съм му дала стая под наем и съм му разрешила да живее под един покрив с мен, че и нощно време дори. Щели да кажат на полицейския началник в Солисо, на областния шериф в Индианола, лично при губернатора на щата щели да отидат да ме обадят — да ме арестуват, ако не изгоня незабавно Вийзи. — Джени млъкна за миг, пое си дълбоко дъх и плътно отри ръце в тялото си. — Бедният Вийзи Гудуили! — очите й се насълзиха, като произнесе името му. — Бедният Вийзи Гудуили! При мен му беше единственият истински дом, който си е имал на този свят. А тия, религиозните, се помъчиха да го изхвърлят и оттук. Всеки знае, че през зимата, три месеца само, когато не ходи по панаирите да си вади хляба, като се показва на хората, тук му е едничкият дом. Човечецът и без това си няма никакъв роднина, нито един близък, при когото да се свре. Разправяше, че дори и да открие някой далечен сродник, никой нямало да го прибере с охота, па дори и наем да предложи за три месеца. Знаеш колко му е трудно да си намери жена от същата порода и да живее, нормално като другите хора. Преди всичко такива като него по света много няма. Вийзи обясняваше, че роди ли се момиченце между техните хора, съшил миг или ден-два по-късно вече го ангажирали, а след туй пък почвали големите препирни между по-видните семейства, предлагали се значителни суми и прочие. Отдавна се беше отказал да си търси обикновена жена, която да го гледа. Сегиз-тогиз, разправяше, като пътувал от панаир на панаир, ще се намери някоя да се позаинтересува от него насаме, но коя ще е тая, дето би се показала с такъв пред хората? Бедният Вийзи Гудуили! Бедният Вийзи Гудуили! Просто не зная какво щеше да прави, ако не бяхме се сприятелили. В такива случаи се радвам, че съм родена с широко сърце и добра душа — иначе кой щеше да се грижи за Вийзи? Че не бил като другите — голяма работа, хайде сега да не се радва на жените като останалите мъже, тъй ли? И той като всеки друг си има силици, човекът. — Джени обра бликналите сълзи с пръсти.