Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

— Казвам се Лоана Нилей — нервно изрече момичето. — Дойдох в Солисо…

— Какво приказно име! — каза Джени. Приповдигна ръце, намести ги върху корема си и се настани по-удобно. — Става ми приятно само като си помисля за такова име. Не помня да съм чувала нещо подобно, а сега вече никога няма да го забравя: Лоана Нилей, Лоана Нилей. Чудесно, идеално подхожда на момиче, а и ти, каквато си хубава — само за тебе. Като се замисли човек за обикновените, изтъркани женски имена — Етел, Бърта, Нанси, та дори и Шарлот, — бррр, зле ми става, просто ми се разваля настроението. Срамота и грехота, има момичета, които си мъкнат имената цял живот, сякаш са ги оседлали с тях. И аз не обичам да ми викат Джени, но какво да правя. Колчем измисля някое по-хубаво име и поискам тъй да ме наричат, всички казват, че Джени най ми отивало. Никой никога не ме е нарекъл другояче. Затуй съм си Джени по име и Джени по природа. Как само ти завиждам за името! Лоана Нилей… Лоана Нилей…

Лоана се усмихна.

— Продължавай, кажи нещо за себе си — допълни Джени.

— Пристигнах в Солисо тази сутрин с автобуса. Навсякъде проверих за стая. Ходих на десетина места в града. Прочетох всички обяви във вестника, гледах за обяви и по къщите, но стая никъде. Някои в началото казваха, че имали, но после, кой знае защо, се отмятаха. Едни разправяха, че решили да не дават под наем, други пък, че такъв наем щели да ми искат, какъвто нямало да мога да плащам. Тъй беше навсякъде. Уморих се, загубих кураж и като не знаех какво да правя, накрая се върнах в автобусната станция и седнах да си почина. Може и да съм си поплакала малко. По едно време идва някакъв шофьор на такси и пита какво има. Като му казах, взе да разправя, че ако се намери в града някой стая да ми даде, това ще бъдете само вие. Не бях сигурна да му вярвам ли, ама сега съм доволна, че му повярвах.

— В Солисо има шофьори, на които можеш да вярваш, а има и такива, на които не може да се вярва. Занапред да си знаеш. Мога само да ти кажа, че си попаднала на сигурен човек. Кажи ми сега откъде идваш?

— От Дженкинстаун, има-няма трийсет и пет мили оттук. В областта Палмето.

— Знам за Дженкинстаун, от хората съм чувала — обади се Джени, — но тъй и не ми остана време да отида и сама да видя. Разправят, много дини и пъпеши се въдели из вашия край. Не съм много по дините, но за вашите пъпеши мра. Само като си помисля, и ми се напълва устата. Едва дочаквам да им дойде сезонът и ела после да ме видиш — цяло лято на свиня заприличвам. Как един път не можах да се наям до насита!

— Баща ми отглежда пъпеши, имаме ферма край Дженкинстаун — каза Лоана и отново се усмихна. — Декари. Всяка година. Докато живеех у дома, помагах в брането, после ги товарехме на камион. Понякога толкоз много се раждаха, че не можеш да ги продадеш. Каквото останеше, хвърляхме на свинете.

— Срам! Позор! Да даваш пъпеши на свиня, когато аз на свиня ставам за тях.

Джени притвори очи, представи си своите любими пъпеши и поприбра корема си с ръце.

— Разкажи нещо друго — додаде тя след малко. — Защо дойде в Солисо, защо си търсиш стая?

— Ще се помъча да намеря някаква канцеларска работа — отвърна Лоана и лицето й светна. — Две години съм била в търговската гимназия и сега искам да се хвана на някоя секретарска длъжност. Владея отлично стенография, всякакъв машинопис и от деловодство разбирам. Мога и на сметачна машина да работя. Учили сме в училище. Дженкинстаун е малък град, работа като за мене много не се намира. И реших да дойда в Солисо, знам, че тук може да ми падне нещо по-добро.

Джени бавно клатеше глава.

— Не мога ти каза. То и Солисо не е кой знае какъв град, около 5 000 души. От години все сме си толкова, не се множим особено. Затуй и работа много не се намира. Но хайде, да не те обезкуражавам. Вие сте млади хора, намирате си каквото търсите. Все ще се намери работа при някой лекар или адвокат — техните помощнички непрекъснато напущат: коя да се омъжи, коя бременна. Имаме газова компания, електрическо бюро, банки, съдилището. Помисли си само, ако се свържеш с някой от големците в съда…

Джени млъкна, без да си довърши мисълта. Седеше и съсредоточено наблюдаваше тъмнокосото момиче в притихналата стая. Тя забеляза, че додето разговарят, Лоана сегиз-тогиз се засрамва и затваря в себе си, като че от нещо се бои, но усмихнеше ли се, добиваше невинното и нищо неподозиращо изражение на безгрижна ученичка. Колкото повече Джени я гледаше, толкова по-близка й ставаше, намираше в нея нещо привлекателно. Гъстите коси на Лоана бяха синкавочерни, кожата й — сякаш силно обгоряла от слънцето. Беше стройна, среден ръст, с гледани ръце и меко излети черти. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и две-три.