Ърскин Колдуел - Джени, жена по природа

Лоана хвърли мигновен поглед към Малчо и после обърна очи към Джени.

— Каква е тая ваша къща? — смутено попита тя.

— Високопочитан дом — отсечено каза Джени, малко засегната. — И от сега нататък само за добри момичета.

— Надявам се, не ме мислите за друга — насила се усмихна Лоана. — А и аз не бих останала в къща, която не е порядъчна.

— Ако знаеш, душице, колко се радвам да чуя това! Не ти остава нищо друго, освен да докажеш каква си — Джени се изправи. — А сега да бързам. Имам да ходя на едно място и не бива да закъснявам. Не се безпокой. И в наема съм почтена. Можещ да ми се довериш, няма да ти взема повече, отколкото трябва. — Джени се обърна и повика Малчо с глава. — Вийзи, заведи Лоана в празната стая срещу Бетината, покажи й банята. Но да внимавате: като се качите горе, много да не шумите — само да сте посмели! — Не искам да будим Бети, нека се наспи. И още нещо, Вийзи, като си свършиш работата горе, веднага се връщаш и сядаш да гледаш телевизия. И да не си мръднал оттук. Ако ти се доспи, преди да съм се върнала, опъни се на креслото и си дремни. Помни добре: додето не се върна, да не си припарил горе!

В подножието на стълбата Джени дочака Лоана да си донесе куфара. Малчо бе изкачил половината стъпала, когато Джени ненадейно улови ръката на Лоана.

— Почакай — и я погледна в ярката светлина.

— Какво има? — неловко попита Лоана, затаи дъх и остави куфара на пода. — Защо ме гледате тъй?

Джени не откъсваше от нея проницателни очи.

— Искам нещо да узная — бавно изрече Джени. — Питам се, не са ли те вземали някога за мулатка, за негърка?

Устните на Лоана се разтрепереха.

— Долу беше зле осветено — продължи Джени и не можах да те видя добре. А тук е светло.

— Защо питате? В очите на Лоана бликнаха сълзи и тя прехапа устни. — Защо?

— Не зная защо — каза Джени. — Не зная защо те попитах. Дойде ми просто наум.

— Нали ви казах — бързо изрече Лоана, мъчейки се да не заплаче, и отново прехапа устни. — Не биваше да питате.

Джени я погали по ръката.

— Миличка, сега съжалявам — тя се приближи до Лоана и я потупа, — съжалявам, защото не исках да те тревожа. Все плещя каквото ми дойде в главата, плещя, пък после съжалявам. Никога не съм виждала индианка и затуй ми беше интересно. Голяма работа, всеки може лесно да сбърка — в наше време мулати, колкото щеш, и все никнат нови.

Лоана се дръпна назад и ръката на Джени увисна.

— Каквато и да съм, гордея се — троснато рече тя — Няма значение каква съм, индианка или негърка, горда съм. Горда съм като вас, като всеки бял по света.

Лоана вдигна куфара и изтича по стъпалата. Още не стигнала втория етаж, тя се разплака. Малчо я чакаше да й покаже стаята в дъното на коридора.

Джени остана в подножието на стълбата, додето Лоана се изгуби от погледа й. Очите й се бяха налели и за да види накъде ще тръгне, трябваше да ги изтрие с ръка. После навлече палтото и излезе от къщата.

Съдията Рейни наля в чашата щедра доза царевично уиски без вода и я подаде на Джени. Вътре плаваше бучка лед.

— Да не си увиваш кълките с кожи, Джени — обясни тържествено той. — От това ще ти поникне ореол около главата. Тъй искам да те виждам.

— Не си донесох любимата саксия, да има де да изливаме водата, Майло — рече тя с кикот, от който гръдта й се разтресе. — Тръгнах толкоз набързо, че всичко забравих. Достатъчно ми беше да се обадиш по телефона, просто се сбърках.

Той отпи от своето уиски и пусна в чашата си парченце лед.

— Тази вечер няма нужда от твоята саксия, Джени — сериозно рече той и се настани на стола си пред камината. — Вода изобщо няма да наливаме. Най-многото, което човек може да си сложи в уискито, е някое и друго мизерно късче лед.

Като сръбна още уиски и остави чашата на масата до себе си, съдията Рейни се пресегна към огнището с машата и енергично разбърка с нея горящите въглени. В комина полетяха искри, а пламъците хвърлиха червеникаво сияние по лицата им.

Нощта беше студена, но не мразовита и огънят правеше кабинета му топъл и уютен. Съдията Рейни притежаваше богата сбирка правни книги и повечето от тях държеше в къщи, да са му под ръка вечерно време. Освен това кантората му в източния край на площада пред съда беше толкова малка, че в нея едва намираше място за сметководните си книжа и текущите дела.

Джени го наблюдаваше, мълчеше и се чудеше защо ли е толкова сериозен и съсредоточен. Познаваха се от години, но досега не бе го виждал погълнат от мисли и тъй дълбоко смутен. Откак бе дошла, той не се усмихна ни веднъж.