Питър Бийгъл - Последният еднорог

Крал Лир ги изслуша с мрачна усмивка.

— Слушайте — каза той, когато свършиха. — Крал Хагард е мъртъв, а замъкът му се срути. Аз съм Лир, синът на Хагсгейт, изоставен при раждането си, за да не се сбъдне проклятието на вещицата и да не се случи това . — Той махна с ръка наоколо към сринатите къщи.

— Окаяни, глупави хора, еднорозите се върнаха — еднорозите, които сте виждали да преследва Червеният бик и сте се правили, че не виждате. Те бяха онези, които срутиха замъка, те срутиха и града. Вас обаче ви погубиха алчността и страхът ви.

Хората въздъхнаха примирено, ала една жена на средна възраст пристъпи напред и рече с искрица в гласа:

— Всичко това изглежда малко нечестно, господарю мой, с ваше позволение. Какво можехме да направим, за да спасим еднорозите? Страх ни беше от Червения бик. Какво можехме да направим?

— И една дума можеше да е достатъчна — отвърна крал Лир. — Сега никога няма да разберете.

Той се канеше да обърне коня си и да ги остави там, но един слаб, сипкав глас го повика.

— Лир — мъничък Лир — детето ми, кралю мой!

Моли и Шмендрик познаха мъжа, който се тътрузеше към тях с разтворени обятия, хриптейки и куцайки, сякаш бе по-стар, отколкото бе наистина. Беше Дрин.

— Кой си ти? — попита кралят. — Какво искаш от мен?

Дрин докопа шпорите му и зарови лице в ботушите му.

— Не ме ли познаваш, момчето ми? Не — как би могъл? С какво съм заслужил да ме познаеш? Аз съм баща ти — твоят клет стар безмерно щастлив баща. Аз бях онзи, който те остави на площада в оная зимна нощ толкоз отдавна и те предаде в ръцете на героичната ти съдба. Колко мъдър бях, и колко тъжен, тъй дълго, и колко горд съм сега! Момчето ми, моето момченце!

Той не успя да заплаче с истински сълзи, но носът му течеше.

Без да отрони и дума, крал Лир дръпна поводите на коня си, извеждайки го заднешком от тълпата. Старият Дрин отпусна протегнатите си ръце.

— Ето какво е да имаш деца! — изкряска той. — Неблагодарни сине, нима ще изоставиш баща си в часа на неговата нужда, когато една думица от твоя домашен магьосник би оправила всичко? Презирай ме, ако щеш, но аз изиграх ролята си, за да стигнеш където си — няма да посмееш да го отречеш! Злодеите също си имат права.

Въпреки тези думи кралят щеше да се обърне, но Шмендрик докосна ръката му и се наведе към него.

— Знаеш ли, вярно е — прошепна той. — Ако не беше той — ако не бяха всички те — приказката щеше да е поела по съвсем друг път и кой може да каже дали краят щеше да е щастлив дори колкото този? Ти си длъжен да бъдеш техен крал и да ги управляваш тъй благосклонно, сякаш са някой по-храбър и верен народ. Защото те са част от съдбата ти.

Тогава Лир вдигна ръка към хората на Хагсгейт и те се сбутаха и смушкаха за тишина.

— Трябва да продължа с моите приятели и да ги придружа донякъде. Но ще оставя стражите си тук и те ще ви помогнат да започнете да строите града си наново. Когато се върна, съвсем скоро, ще помогна и аз. Няма да започна да строя новия си замък, докато не видя Хагсгейт възстановен.

Тълпата горчиво възропта, че Шмендрик може да свърши всичко за миг с магията си. Но вълшебникът им отвърна:

— Не бих могъл, даже да исках. Има закони, които управляват магическото изкуство, точно както има закони, които властват над времето и вълните. Някога магията ви дари с богатство, когато всички други по тия земи бяха бедни; ала дните ви на охолство свършиха и сега трябва да започнете отначало. Онова, което при Хагард е било пустош, сега отново ще се раззелени и разцъфти, но Хагсгейт ще ви дава поминък точно толкова скъпернически, колкото сърцата, които го обитават. Можете отново да засадите полята си и да възстановите прегазените градини и лозя, ала те никога няма да цъфнат както преди, никога — докато не се научите да им се радвате, без причина.

Той се взря в смълчаните хора и в погледа му нямаше гняв, а само съжаление.

— Ако бях на ваше място, щях да имам деца — рече им. А после се обърна към крал Лир:

— Какво ще нареди Ваше Величество? Да спим ли тук нощес и да поемем по пътя си утре?

Но кралят се завъртя и стремглаво препусна навън от разрушения Хагсгейт. Мина много време, преди Моли и магьосникът да го настигнат, и още повече, преди тримата да си легнат за сън.

Пътуваха през владенията на крал Лир много дни и с всеки ден гледката им се струваше все по-непозната и все по-прекрасна. Пролетта се носеше пред тях, вихрена като пожар, обличаше всичко, което бе голо, и разтваряше всичко, което се бе свило много отдавна, докосвайки земята точно както еднорогата бе докоснала Лир. Всевъзможни животни, от белки до бежови бръмбари, ги пресрещаха с перчене, плъзгане или припкане, а високото небе, преди пясъчножълто и сухо като самата почва, сега разцъфваше с птици, които кръжаха толкова нагъсто, че по-голямата част от деня изглеждаше като залез. В буйните ручеи се извиваха и проблясваха риби, а по хълмовете тичаха диви цветя като измъкнали се затворници. Земята жужеше от живот, но онова, което държеше тримата пътешественици будни нощем, бе безмълвното ликуване на цветята.