Питър Бийгъл - Последният еднорог

После по бузата и в косата ѝ се спусна топъл полъх като слънчев лъч. Тя се завъртя и прегърна шията на еднорогата.

— О, ти остана! — прошепна. — Ти остана!

Ето че все пак щеше да постъпи наистина глупаво и да попита „Ще останеш ли?“, но еднорогата нежно ѝ се изплъзна и доближи лежащия принц Лир, чиито тъмносини очи вече помътняваха. Застана над него тъй, както той бе бранил лейди Амалтея.

— Тя може да го съживи — промълви Шмендрик. — Рогът на еднорог е неподвластен на самата смърт.

Моли се взря в него за първи път от много време насам и видя, че най-сетне е достигнал силата и началото си. Не знаеше как го разбра, понеже около него не пламтеше дивен блясък, нито пък се явиха някакви очевидни поличби в негова чест, поне в този момент. Беше си Шмендрик Магьосника, както винаги — и все пак по някакъв начин му беше за първи път.

Преди да докосне принц Лир с рога си, еднорогата дълго стоя край него. Макар търсенето ѝ да бе свършило в радост, в позата ѝ прозираше изнурение, а в красотата — тъга, която Моли никога не бе виждала. Изведнъж ѝ се стори, че еднорогата не тъгува за Лир, а за изгубената девойка, която не можеше да бъде върната; за лейди Амалтея, която може би щеше да живее щастливо с принца до края на дните си. Еднорогата сведе глава и рогът ѝ се плъзна по брадичката на Лир непохватно като първа целувка.

Принцът се надигна, като примигваше и се усмихваше на нещо отдавнашно.

— Татко — рече той бързо и учудено. — Татко, сънувах сън.

После видя еднорогата и се изправи, а кръвта по лицето му заблестя и отново потече.

— Бях мъртъв — каза.

Еднорогата го докосна за втори път, над сърцето, и за миг задържа рога си там. И двамата трепереха. Принц Лир протегна към нея ръце като думи.

— Помня те — каза тя. — Помня.

— Когато бях мъртъв… — започна принцът, ала тя вече бе далеч. Подире ѝ не изтрополи нито камък, нито храст не се изскубна, докато скачаше нагоре по скалите: отиде си, лека като птича сянка; и когато погледна назад, с вдигнато раздвоено копито и слънчева светлина по хълбоците, с глава и шия, нелепо крехки за тежестта на рога — всеки от тримата в ниското я повика с болка. Тя се завъртя и изчезна; но Моли Гру видя как гласовете им се забиха в нея като стрели и ѝ се прииска, дори повече, отколкото искаше еднорогата да се върне, да не я бе викала.

— Веднага щом я видях, разбрах, че съм бил мъртъв — продума принц Лир. — Така беше и онзи път, когато погледнах от кулата на баща ми и я видях.

После вдигна очи и си пое дъх. Това бе единственият звук, с който живо същество оплака крал Хагард.

— Аз ли бях? — прошепна. — Проклятието гласеше, че ще съм оня, който ще срути замъка, но аз никога не бих го направил. Той не се държеше добре с мен, ала то е само защото не бях онова, което искаше. Аз ли причиних края му?

— Ако не се бе опитал да спасиш еднорогата, тя никога нямаше да се опълчи срещу Червения бик и да го прогони в морето — отговори Шмендрик. — Червеният бик бе онзи, който накара морето да прелее и така освободи другите еднорози, а те на свой ред сринаха замъка. След като знаеш това, би ли искал да е иначе?

Принц Лир поклати глава, но не отговори. Моли попита:

— Но защо Бикът побягна от нея? Защо не остана да се бие?

Когато погледнаха към морето, от Бика нямаше и следа, въпреки че със сигурност бе твърде голям, за да се изгуби от поглед толкова бързо. Ала дали в крайна сметка стигна до друг бряг или водата погълна дори неговото огромно туловище, никой от тях не разбра още дълго време; а в онова кралство не го видяха никога повече.

— Червеният бик никога не се бие — рече Шмендрик. — Той покорява, но никога не се бие.

Той се обърна към принц Лир и сложи ръка на рамото му.

— Сега ти си кралят.

После докосна и Моли, произнесе нещо, което приличаше повече на свирукане, отколкото на слово, и тримата се издигнаха като мъх от топола до върха на скалата. Моли не се изплаши. Вълшебството я повдигна тъй нежно, сякаш тя бе музикална нота и то я пееше. Чувстваше, че то може да изригне необуздано във всеки един миг, ала съжали, когато я спусна на земята.

От замъка не бе останал нито камък, нито кръпка; и нямаше по-светъл белег на мястото, където бе стоял. Четирима младежи в ръждиви, разнищени ризници се лутаха със зейнали усти по изчезналите коридори и се въртяха ли, въртяха из празнината, където се бе намирала голямата зала. Когато видяха Лир, Моли и Шмендрик, те се втурнаха към тях със смях. Паднаха на колене пред Лир и вкупом извикаха: