Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Ваше Величество! Да живее крал Лир!

Лир се изчерви и дори се опита да ги изправи на крака.

— Оставете — смотолеви той, — оставете. Кои сте вие?

Той местеше изумен поглед от лице на лице.

— Познавам ви — наистина ви познавам — но как е възможно?

— Вярно е, Ваше Величество — отвърна щастливо първият младеж. — Ние наистина сме стражниците на крал Хагард — същите, които му служиха толкова много студени и тежки години. Избягахме от замъка, след като изчезнахте в часовника, понеже Червеният бик ревеше и кулите се тресяха, и ни беше страх. Знаехме, че старото проклятие най-сетне се сбъдва.

— Огромна вълна отнесе замъка — каза втори стражник, — точно както бе предрекла вещицата. Видях я как се разплисква надолу по скалата, сипкаво като сняг, и защо не повлече и нас, идея си нямам.

— Вълната се раздели, за да ни заобиколи — добави трети. — Никога не съм виждал вълна да прави така. Беше странна вода, като призрака на вълна, кипнала в цветовете на дъгата, и за миг ми се стори…

Той потри очи, сви рамене и се усмихна безпомощно.

— Не знам. Беше като сън.

— Но какво се е случило с всички ви? — попита Лир. — Когато се родих, вече бяхте стари, а сега сте по-млади от мен. Що за чудо е това?

Тримата, които бяха говорили, се закискаха със смутени лица, но четвъртият отвърна:

— Това е чудото да мислим каквото казваме. Веднъж рекохме на лейди Амалтея, че отново ще се подмладим, ако го пожелае, и явно сме говорили вярно. Къде е тя? Ще ѝ се притечем на помощ, дори ако трябва да се изправим срещу самия Червен бик.

— Отиде си — каза крал Лир. — Намерете коня ми и го оседлайте. Намерете коня ми. — Гласът му бе груб и гладен и стражниците се втурнаха да се подчинят на новия си господар.

Ала Шмендрик, застанал до него, тихо рече:

— Ваше Величество, не бива. Не трябва да тръгвате след нея.

Когато кралят се обърна, той изглеждаше като Хагард.

— Магьоснико, тя е моя! — Той спря, а после продължи по-меко, почти умолително. — Два пъти ме е връщала от смъртта, а без нея не ще ли съм мъртъв трижди?

Той сграбчи китките на Шмендрик със сила, която можеше да стрие кост на прах, но магьосникът не помръдна.

— Аз не съм крал Хагард — каза Лир. — Не си мечтая да я пленя, а само да прекарам живота си, следвайки я — на мили, левги, дори години назад — без да я зърна никога навярно, ала при все това доволен. Мое право е. Героят заслужава щастливия край, когато той най-сетне настъпи.

Но Шмендрик отвърна:

— Това не е краят, нито за теб, нито за нея. Ти си крал на опустошени земи, чийто единствен крал досега е бил страхът. Истинската ти задача едва започва и докато си жив, не ти е дадено да узнаеш дали си се справил, а само дали си се провалил. Колкото до нея, тя е приказка без край, щастлив или тъжен. Никога не ще принадлежи на нещо, достатъчно смъртно, за да я желае.

После, съвсем необяснимо, той прегърна младия крал и дълго го държа в обятията си.

— Ала бъди доволен, господарю — продума тихо. — Никой не е имал благоволението ѝ повече от теб и никой друг няма да бъде благословен да остане в паметта ѝ. Обичал си я и си ѝ служил — бъди доволен, и бъди крал.

— Но аз не искам това! — извика Лир. Магьосникът не продума, а само го погледна. Сини очи се взряха в зелени; слабо и царствено лице — в друго, което не бе нито тъй хубаво, нито тъй храбро. Кралят присви очи и замига, сякаш гледаше слънцето, и не мина много, преди да сведе поглед и да промълви:

— Така да бъде. Ще остана и ще управлявам сам окаян народ в омразна земя. Ала властта ми няма да ми донесе повече радост, отколкото на клетия Хагард.

Малък есенен котарак с криво ухо се измъкна от някаква скрита гънка във въздуха и се прозя срещу Моли. Тя го вдигна до лицето си и той заплете лапи в косата ѝ. Шмендрик се усмихна и каза на краля:

— Сега трябва да те оставим. Ще дойдеш ли да ни изпратиш като приятели до границите на владенията си? От тук до там има много неща, които си струва да видиш — и мога да ти обещая, че ще зърнем следи от еднорози.

Тогава крал Лир отново викна за коня си и хората му го потърсиха и го намериха; но за Шмендрик и Моли нямаше коне. Когато обаче се върнаха, стражите видяха смаяното изражение на краля и се обърнаха: зад тях кротко пристъпваха два други коня, един черен и един кафяв, вече оседлани и готови за път. Шмендрик взе черния и даде кафявия на Моли.

Отначало тя се страхуваше от тях.

— Твои ли са? — попита го. — Ти ли ги направи? Можеш ли го вече — просто да създаваш неща?