Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Няма да те докосвам — каза той и тя остана неподвижна. — Защо стоиш край прозореца? — попита я. — Какво гледаш?

— Гледам морето — отговори лейди Амалтея. Гласът ѝ бе нисък и треперлив; не от страх, а от живот, както потрепва новородена пеперуда под слънчевите лъчи.

— А — въздъхна кралят. — Да, морето винаги е хубаво. Няма нищо, което мога да гледам дълго, освен морето.

Въпреки това той дълго се взира в лицето на лейди Амалтея; собственото му лице не отразяваше нищичко от нейната светлина — за разлика от лицето на принц Лир — а я поглъщаше и я скътваше някъде. Дъхът му бе спарен като вятъра на вълшебника, но лейди Амалтея не помръдна и за миг.

— Какво им е на очите ти? — изведнъж викна той. — Пълни са със зелени листа, с дървета и потоци, и малки животни. Къде съм аз? Защо не мога да се видя в очите ти?

Лейди Амалтея не му отговори. Крал Хагард рязко се обърна към Шмендрик и Моли. Ятагановата му усмивка опря студеното си острие в гърлата им.

— Коя е тя? — запита.

Шмендрик се прокашля веднъж-дваж.

— Лейди Амалтея ми е племенница — поде той. — Аз съм единственият ѝ жив роднина и затова съм неин настойник. Без съмнение състоянието на одеянието ѝ ви озадачава, но за него си има лесно обяснение. По пътя ни нападнаха разбойници и ограбиха всичките ни…

— Какви глупости плямпаш? Какво одеяние? — Кралят отново се обърна да погледне бялата девойка и Шмендрик внезапно разбра, че нито той, нито синът му са забелязали, че е гола под прокъсания плащ. Осанката на лейди Амалтея бе толкова грациозна, че караше парцалите и дрипите да изглеждат като единствената дреха, прилягаща на една принцеса; освен това тя не знаеше, че е гола. Бронираният крал бе онзи, който изглеждаше гол до нея.

Крал Хагард каза:

— Какво носи, какво може да ѝ се е случило, какви се падате един на друг — за щастие тия неща не ме засягат. За тях можете да ме лъжете колкото посмеете. Искам да знам коя е тя. Искам да знам как развали магията на Мабрук, без да продума и дума. Искам да знам защо има зелени листа и лисичета в очите ѝ. Говори бързо и не се изкушавай да лъжеш, особено за зелените листа. Отговори ми.

Шмендрик не отговори бързо. Той изгъргори няколко сподавени звука от искрено естество, които не оформиха и една разбираема дума. Моли Гру събра смелост да отговори, макар да подозираше, че е невъзможно да кажеш истината на крал Хагард. Нещо в неговото зимно присъствие попарваше всички думи, оплиташе значенията и изкривяваше честните намерения във форми, измъчени като кулите на замъка му. Въпреки това щеше да заговори, ако в мрачното помещение не бе отекнал друг глас: безгрижният, мек, глуповат глас на младия принц Лир.

— Татко, какво значение има? Сега тя е тук.

Крал Хагард въздъхна. Не бе нежен звук, а нисък и стържещ; не звук на примирение, а ръмжащият размисъл на тигър, напрегнат за скок.

— Прав си, разбира се — рече той. — Тук е, всички те са тук, и независимо дали ми носят казън или не, ще ги погледам известно време. Съпътства ги приятен полъх на беда. Навярно точно това искам.

На Шмендрик рязко рече:

— Като мой магьосник ще ме забавляваш, когато желая да бъда забавляван, по начини, различно задълбочени и лекомислени. От теб ще се очаква да знаеш кога си необходим и в какъв облик, понеже не мога вечно да изяснявам настроенията и желанията си за твое улеснение. Няма да получаваш плата, тъй като определено не си дошъл тук заради нея. Колкото до повлеканата, твоята помощничка или както си решил да я наричаш, тя също ще слугува, ако желае да остане в замъка ми. От тази вечер ще е едновременно готвачка и прислужница, чистачка и миячка.

Той замълча, като очевидно очакваше Моли да възрази, но тя само кимна. Луната се бе отместила от прозореца, но принц Лир виждаше, че тъмната стая не е станала по-тъмна. Хладният блясък на лейди Амалтея се усилваше по-бавно от вятъра на Мабрук, но принцът отлично разбираше, че е далеч по-опасен. Прииска му се да пише поезия на тази светлина, макар че никога преди не бе искал да пише поезия.

— Можеш да се движиш, където пожелаеш — обърна се крал Хагард към лейди Амалтея. — Може би сторих глупост, като те пуснах тук, но не съм толкова глупав, че да ти забраня да отваряш тази или онази врата. Моите тайни се пазят сами — твоите ще успеят ли? Какво гледаш?

— Гледам морето — отговори отново лейди Амалтея.

— Да, морето винаги е хубаво — рече кралят. — Ще го погледаме заедно някой ден.

Той бавно се запъти към вратата.