Питър Бийгъл - Последният еднорог

Прекосиха постлан с калдъръм двор, в който студено пране опипа лицата им. През една по-малка врата влязоха в толкова просторна зала, че не можеха да видят стените или тавана в тъмнината. Докато уморено крачеха през залата, гигантски каменни колони се втурваха към тях, а после се накланяха назад, без някога наистина да се покажат пред очите им. Дишането им отекваше в огромното пространство, а стъпките на други, по-дребни твари се чуваха ясно като техните собствени. Моли Гру вървеше плътно до Шмендрик.

След голямата зала дойде друга врата, а после — тясно стълбище. Прозорците бяха нарядко, а свещи изобщо нямаше. Стълбището се виеше нагоре, все по-тясно и по-тясно, докато започна да им се струва, че всяко стъпало се завърта около себе си и че кулата се затваря около тях като потен пестник. Тъмнината ги гледаше и ги докосваше. Миришеше на дъжд и на куче.

Нещо изръмжа някъде дълбоко и наблизо. Кулата се разтресе като заседнал кораб и отвърна с нисък каменен вой. Тримата пътници изкрещяха, мъчейки се да задържат краката си върху потрепващите стълби, ала водачът им продължи напред без залитане или дума. По-младият мъж прошепна сериозно на лейди Амалтея:

— Всичко е наред, не се плашете. Това е само Бикът.

Звукът не се повтори.

Другият стражник спря рязко, измъкна ключ от таен джоб и го мушна — на пръв поглед — право в празната стена. Част от стената се завъртя навътре и малкото шествие се заизнизва в ниско, тясно помещение с един прозорец и стол в отсрещния край. Нямаше нищо друго: никакви мебели, килим, завеси, гоблени. В стаята се намираха пет човека, високият стол и брашнената светлина на изгряващата нова луна.

— Това е тронната зала на крал Хагард — рече стражникът.

Магьосникът го сграбчи за бронирания лакът и го извъртя към себе си.

— Това е клетка. Това е гробница. Никой жив крал няма да стои тук. Отведи ни при Хагард, ако е жив.

— Сами преценете — отвърна припкащият глас на стражника. Той отвърза шлема си и го вдигна от сивокосата си глава. — Аз съм крал Хагард.

Очите му имаха цвета на рогата на Червения бик. Бе по-висок от Шмендрик и макар гъсти бръчки да прорязваха лицето му, в него нямаше нищо гальовно или глуповато. Бе лице на щука: с дълги и студени челюсти, твърди скули, жилав врат, преливащ от сила. Можеше да е на седемдесет или осемдесет, или повече.

Първият стражник също се приближи, хванал шлема си под мишница. Моли Гру ахна, когато видя лицето му — беше дружелюбното, разрошено лице на младия принц, който бе чел списание, докато принцесата му се бе мъчила да повика еднорог. Крал Хагард каза:

— Това е Лир.

— Здрасти — каза принц Лир. — Приятно ми е.

Усмивката му се умилкваше в краката им като обнадеждено кученце, ала очите му — тъмно, сенчесто синьо зад къси ресници — мълчаливо се взираха в очите на лейди Амалтея. Тя също го гледаше, безмълвна като бижу, виждайки го не по-истински, отколкото хората виждат еднорозите. Ала принцът се почувства странно и щастливо уверен, че тя го е огледала отвън и отвътре, в дебрите на пещери, за които никога преди не бе знаел и в които погледът ѝ отекваше и пееше. Някъде на югоизток от дванадесетото му ребро започнаха да се пробуждат чудеса, а самият той — все така отражение на лейди Амалтея — засия.

— Каква работа имате с мен?

Шмендрик Магьосника прочисти гърлото си и се поклони на бледоокия старец.

— Желаем да постъпим на служба при вас. Нашир и длъж се носи славата на двора на крал Хагард…

— Нямам нужда от слуги. — Кралят се извърна, а лицето и тялото му внезапно се бяха отпуснали с безразличие. Въпреки това Шмендрик почувства стаено любопитство в кожата с цвят на камък и в корените на сивата коса. Той предпазливо продължи:

— Ала вие несъмнено държите някаква свита, някакъв кортеж. Простотата е най-пищното украшение за един крал, признавам, ала за крал като Хагард…

— Започваш да ме отегчаваш — прекъсна го отново шумолящият глас, — а това е много опасно. След миг съвсем ще съм те забравил и никога няма да си спомня какво точно съм сторил с теб. Онова, което забравя, не просто престава да съществува, то изобщо не е съществувало никога.

При тези думи очите му, като очите на сина му, се обърнаха да срещнат погледа на лейди Амалтея.

— Моят „двор“ — продължи той, — след като си решил да го наричаш така, се състои от четирима стражници. Бих се лишил и от тях, понеже ми излизат по-скъпо, отколкото струват, като всичко останало, но те се редуват като стражи и като готвачи и отдалеч създават впечатление за армия. От какви други слуги бих имал нужда?