Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Какво сте направили с мен? — проплака. — Тук ще умра!

Тя задърпа гладкото тяло и кръв полепна по пръстите ѝ.

— Тук ще умра! Ще умра!

Ала по лицето ѝ нямаше страх, макар страхът да вилнееше в гласа ѝ, в дланите и ходилата ѝ, в бялата коса, която се спускаше по новото ѝ тяло. Лицето ѝ оставаше спокойно и несмутено.

Моли се сви върху нея, толкова близо, колкото смееше, и я замоли да не се наранява. Но Шмендрик рече:

— Спри. — Думата изпращя като есенни клони. — Магията знаеше какво прави. Спри и слушай.

— Защо не позволи на Червения бик да ме убие? — Бялото момиче простена. — Защо не ме остави на харпията? Щеше да е по-добре, отколкото да ме затвориш в тази клетка.

Магьосникът потръпна, припомняйки си подигравателното обвинение на Моли Гру, ала заговори с отчаяно спокойствие.

— Първо на първо, това е един много привлекателен облик. Няма как да изглеждаш по-добре и пак да си човек.

Тя плъзна поглед по тялото си: настрани към раменете и по ръцете си, после надолу по издрасканата си, изранена снага. Застана на един крак, за да разгледа ходилото на другия; изви очи нагоре, за да види сребърните вежди, изкриви ги надолу по бузите, за да мерне носа си; и дори се взря в морскозелените вени от вътрешната страна на китките си, весело създадени като млади видри. Накрая обърна лице към магьосника и той отново затаи дъх. „Направих магия“ — помисли си, ала в гърлото го бодна тъга, като рибарска кукичка, която се забива по-дълбоко.

— Ясно — рече той. — Щеше да ти е все едно, ако те бях превърнал в носорог, откъдето е тръгнал целият глупав мит. Ала под това прикритие поне имаш някакъв шанс да стигнеш до крал Хагард и да откриеш какво се е случило с народа ти. Като еднорог просто щеше да споделиш съдбата им — освен ако смяташ, че можеш да победиш Бика, срещнеш ли го пак.

Бялото момиче поклати глава.

— Не — отговори тя, — никога. Следващия път няма да издържа толкова дълго.

Гласът ѝ бе прекалено мек, сякаш бяха строшили костите му.

— Моят народ си е отишъл — каза тя — и аз скоро ще ги последвам, в каквато и форма да ме заключиш. Ала бих избрала която и да е друга пред тази за свой затвор. Носорогът е грозен колкото човека и също ще умре, но поне никога не си мисли, че е красив.

— Не, никога не си го мисли — съгласи се магьосникът. — Затова продължава да е носорог и никога няма да бъде посрещнат с „добре дошъл“ дори в двора на Хагард. Ала едно младо момиче, момиче, за което мисълта, че не е носорог, никога няма да означава нищо — такова едно момиче, докато кралят и синът му се опитват да го разгадаят, може да разплете собствената си загадка до самия ѝ край. Еднорозите не са търсещи създания, но младите момичета са.

Небето бе горещо и съсирено; слънцето вече се бе стопило в локва с цвят на лъв; а върху равнината на Хагсгейт помръдваше единствено застоялият тежък вятър. Голото момиче със знака цвете на челото си мълчаливо се взираше в зеленоокия мъж, а жената гледаше и двамата. В златистокафявата утрин замъкът на крал Хагард не изглеждаше нито мрачен, нито прокълнат, а просто мръсен, порутен и лошо проектиран. Кокалестите му кули въобще не приличаха на рога на бик, а по-скоро на пискюлите върху шапката на палячо. „Или на разклоненията на дилема — помисли си Шмендрик. — Никога не са само две.“

Бялата девойка каза:

— Аз още съм си аз. Това тяло умира. Мога да почувствам как се разлага около мен. Как може нещо, което ще умре, да е истинско? Как може да е наистина красиво?

Моли Гру отново я наметна с плаща на магьосника, не от благопристойност или приличие, а от странно съчувствие, сякаш за да ѝ спести гледката на собствената ѝ външност.

— Ще ти разкажа една история — каза Шмендрик. — Като дете ме дадоха за чирак на най-могъщия магьосник, великия Никос, когото съм споменавал преди. Ала дори Никос, който умееше да превръща котки в коне, костилки в кокичета и еднорози в хора, не успя да ме превърне в нещо повече от карнавален картоиграч. Накрая ми рече: „Сине мой, твоето неумение е тъй огромно, твоята некомпетентност — тъй дълбока, че съм уверен, че те обитава сила, по-велика от всяка, която съм виждал. За съжаление, в момента тя изглежда действа наопаки и дори аз не мога да открия как да я обърна. Явно ти е писано да откриеш собствения си начин да я достигнеш с времето; но, честно казано, редно е да живееш толкова дълго, колкото ще ти е нужно за това. Затова отреждам от днес нататък да не остаряваш, а да обикаляш безспир по света, завинаги неспособен, докато най-сетне стигнеш до себе си и узнаеш кой си. Не ми благодари. Тръпки ме побиват от ориста ти.“