Питър Бийгъл - Последният еднорог

Но принцът се изправи, за да препречи пътя ѝ, и тя спря, с престилка, пълна с билки, и коса, която ѝ влизаше в очите. Лицето му се надвеси над нея: остаряло с пет дракона, но все така красиво и глуповато.

— Ти пееш — каза той. — Баща ми ти възлага най-изнурителната възможна работа и все пак ти пееш. В тоя замък никога не е имало песни, или котки, или аромат на вкусна храна. Лейди Амалтея е причината за всичко това, както и за всекидневните ми походи в търсене на опасности.

— Винаги съм била отлична готвачка — благо каза Моли. — Като живях седемнайсет години с Къли и дружината му в гората…

Принц Лир продължи, сякаш не го бе прекъсвала:

— Искам да ѝ служа като теб, да ѝ помогна да намери каквото е дошла да намери. Желая да съм онова, от което тя се нуждае най-много. Кажи ѝ го. Нали ще ѝ го кажеш?

Още докато говореше, беззвучни стъпки звъннаха в очите му и въздишката на сатенена рокля смути лицето му. Лейди Амалтея застана на прага.

След един сезон в мразовитото владение на Хагард красотата ѝ не бе повехнала или помрачняла. Вместо това зимата я беше изострила и тя пронизваше гледащия като назъбена стрела, която не може да се изтегли. Бялата ѝ коса беше вързана със синя панделка, а роклята ѝ беше с цвят на люляк. Не ѝ стоеше добре. Моли беше посредствена шивачка, а сатенът я изнервяше. Но лейди Амалтея изглеждаше още по-хубава в тази нескопосана кройка, сред студените камъни и мириса на ряпа. По косата ѝ имаше дъжд.

Принц Лир ѝ се поклони; рязко, изкривено, сякаш някой го бе ритнал в корема.

— Милейди — промърмори той. — Наистина трябва да покривате главата си, като излизате в това време.

Лейди Амалтея седна на масата и малкият есенноцветен котак незабавно изникна пред нея, мъркайки бързо и благо. Тя протегна ръка, но котакът й се изплъзна, без да спира да мърка. Не изглеждаше уплашен, но не ѝ даваше да докосне ръждивата му козина. Лейди Амалтея го помами и той се загърчи целият, като куче, но не се приближи.

— Трябва да тръгвам — дрезгаво рече принц Лир. — Някакъв великан човекоядец поглъща девици в село на два дни езда от тук. Казано е, че може да бъде погубен само от оня, който държи Могъщата секира на херцог Албан. За зла участ самият херцог Албан е бил сред първите изядени — бил облечен като девойка, за да заблуди чудовището — и не е трудно да се отгатне у кого е Могъщата секира сега. Ако не се върна, спомняйте си за мен. Сбогом.

— Сбогом, Ваше Височество — каза Моли.

Принцът се поклони отново и напусна кухничката, устремен към благородната си мисия. Погледна назад само веднъж.

— Ти си жестока с него — рече Моли.

Лейди Амалтея не вдигна поглед. Тя предлагаше отворената си длан на кривоухия котарак, но той остана на мястото си, треперещ от желание да иде при нея.

— Жестока? — попита тя. — Как мога да бъда жестока? Това е за смъртните.

Ала сетне все пак вдигна очи и те бяха пропити с тъга и с още нещо, наподобяващо насмешка.

— Както и добротата — каза.

Моли се засуети около гърнето: разбъркваше супата и я подправяше, припряна и скована. С тих глас отбеляза:

— Можеш да му кажеш поне една нежна дума. Минал е през велики изпитания заради теб.

— Но коя да е думата? — попита лейди Амалтея. — Досега не съм му проговорила и все пак той всеки ден ми носи още крила, още кости и кожи, и опашки, още вълшебни бижута и омагьосани оръжия. Какво ли ще стори, ако продумам?

Моли рече:

— Той иска да мислиш за него. Рицарите и принцовете знаят само един начин да бъдат запомнени. Не е виновен. Мисля, че се справя доста добре.

Амалтея отново извърна поглед към котарака. Дългите ѝ пръсти стиснаха един шев по сатенената рокля.

— Не, той не иска моите мисли — каза тя меко. — Той иска мен, толкова, колкото ме искаше и Червеният бик, и без да разбира повече от него. Ала ме плаши повече от Бика, понеже е с добро сърце. Не, никога няма да му кажа обнадеждаваща дума.

Бледият белег на челото ѝ беше невидим в мрака на кухничката. Тя го докосна и бързо отдръпна ръката си, сякаш я бе наранил.

— Конят умря — каза тя на котака. — Не можах да направя нищо.

Моли бързо се извърна и постави ръце върху раменете ѝ. Под лъскавия плат плътта бе студена и твърда като камък от крепостта на крал Хагард.

— О, милейди — прошепна тя, — то е, защото не сте в истинската си форма. Когато си я върнете, всичко ще си дойде — цялата ви способност, цялата сила, цялата увереност. Ще се върнат.

Ако смееше, щеше да прегърне бялото момиче и да го залюлее като малко дете. Никога преди не беше мечтала за подобно нещо.