Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Любопитно ще е — добави — да имам в замъка си създание, чието присъствие кара Лир да ме нарича „татко“ за първи път, откакто беше на пет.

— Шест — обади се принц Лир. — Бях на шест.

— Пет или шест — рече кралят, — това отдавна бе спряло да ме прави щастлив, не ме прави щастлив и сега. Нейното присъствие още не е променило нищо.

После си отиде почти толкова безшумно, колкото Мабрук, и те чуха ламаринените му ботуши да потракват по стълбите.

Моли Гру тихо се приближи до лейди Амалтея и застана до нея на прозореца.

— Какво има? — попита тя. — Какво виждаш?

Шмендрик се облегна на трона, загледан в принц Лир с продълговатите си зелени очи. Далече в долината на Хагсгейт отново протръби студеният рев.

— Ще ви намеря покои — каза принц Лир. — Гладни ли сте? Ще ви донеса нещо за ядене. Знам къде има плат, фин сатен. Можете да ушиете рокля.

Никой не му отговори. Тежката нощ погълна думите му и му се стори, че лейди Амалтея нито го чува, нито го вижда. Тя не помръдваше, ала той бе сигурен, че се отдалечава от него, като луната.

— Нека помогна — каза принц Лир. — Какво мога да сторя? Нека помогна.

— Какво мога да сторя? — попита принц Лир.

— Точно сега — почти нищо — каза Моли Гру. — Трябваше ми само водата. Освен ако искате да обелите картофите, за тях няма да възразя.

— Не, нямах предвид това. Тоест, добре, ще ги обеля, ако искаш, но говорех на нея. Тоест, когато говоря с нея, само това я питам.

— Седнете и ми обелете малко картофи — отвърна Моли. — Така ръцете ви ще са заети с нещо.

Намираха се в кухничката — малка усойна стая, която миришеше силно на гниеща ряпа и ферментиращо цвекло. Десетина глинени съда стояха струпани в един ъгъл, а миниатюрен огън трепереше под триножник и се опитваше да кипне сивата вода в голямото гърне над себе си. Моли седеше до грубо скована маса, отрупана с картофи, праз, лук, чушки, моркови и други зеленчуци, повечето омекнали и на петна. Принц Лир стоеше пред нея, поклащаше се бавно на място и сучеше големите си меки пръсти.

— Убих още един дракон тази сутрин — каза той след малко.

— Хубаво — отвърна Моли. — Чудесно. Колко станаха вече?

— Пет. Този беше по-малък от предишните, но определено ме измъчи повече. Не можах да го доближа пеш, затова трябваше да вляза с копието и конят ми обгоря доста зле. Чудното е, че конят…

— Седнете, Ваше Височество — прекъсна го Моли, — и спрете да правите така. Цялата се втрисам, само като ви гледам.

Принц Лир приседна срещу нея. Извади кама от колана си и навъсено започна да бели картофи. Моли го загледа със слаба, спокойна усмивка.

— Занесох ѝ главата — заговори той. — Тя беше в стаята си, както обикновено. Влачих тази глава по целия път нагоре по стълбите, за да я сложа в краката ѝ.

Той въздъхна и се поряза.

— Проклятие. Не че ми тежеше. По целия път до горе си беше драконова глава, най-славният подарък, който може да бъде подарен. Но когато тя я погледна, изведнъж се превърна в окаяна, смачкана каша от люспи и рога, жилест език и кървави очи. Почувствах се като някой селски касапин, занесъл на момичето си голям къс прясно месо в знак на любовта си. А после тя ме погледна и аз съжалих, че съм го убил. Съжалих, че съм убил дракон!

Той плъзна острието по един жилав картоф и отново се поряза.

— Белете навън, а не към себе си — посъветва го Моли. — Знаете ли, наистина мисля, че трябва да спрете да убивате дракони заради лейди Амалтея. Ако пет от тях не са я трогнали, още един едва ли ще го стори. Опитайте нещо друго.

— Но какво е останало на света, което да не съм опитал? — запита настойчиво Лир. — Преплувах четири реки, до една придошли и поне миля широки. Изкачих седем планини, непокорявани досега, преспах три нощи в Блатото на обесените и излязох жив от гората, в която цветята изгарят очите ти, а славеите пеят отровно. Развалих годежа си с принцесата, за която щях да се женя — и ако това не ти се струва геройство, значи не познаваш майка ѝ. Разгромих точно петнадесет черни рицари, които чакаха до петнадесет брода в своите черни шатри и предизвикваха на дуел всеки, дошъл да ги прекоси. Отдавна загубих броя на вещиците сред трънливи гори, великаните, демоните в облика на девойки; стъклените хълмове, смъртоносните загадки, ужасните изпитания; вълшебните ябълки, пръстени, лампи, отвари, мечове, наметала, ботуши, вратовръзки и нощни шапчици. Да не споменавам крилатите коне, василиските и морските змейове, наред с останалия добитък.