Симеон Радев - Ранни спомени

Генадий е роден, както казах, около 1800 година и е бил, значи, възрастен, когато избухна гръцката революция. Тогава в гръцкия комитет в Париж, който се е състоял от петима членове, имало е двама българи, и двамата доктори на медицината: д-р Пиколо и д-р Александър Богориди, брат на княз Стефан Богориди. Не за тях ли е думата? Много по-ясни са думите за българчета в Цариград, мъдреци, които по ираде на султана били добра надежда за българския народ. Това се отнася явно до българските студенти в медицинската школа в Цариград.

„Българската православна църква от Освобождението до настояще време“, София, 1939 г.

Теодосий е роден в 1846 година в неврокопското село Търлис, чието име е така скръбно замесено а гръцко-българските кървави конфликти. Той се е казвал Гологанов, име познато, тъй като неговият брат е събирал — и както се оказа по-късно, сам съчинявал — старинните уж песни, които Веркович издаде под наслов „Веда Словена.“ Теодосий се учи в Серската гимназия и е знаел отлично гръцки език — класическия, византийския и новия. Освен ред богослужебни книги, той е дал и преводи на елински класици, на прочути гръцки богослови и на някои големи западноевропейски писатели. От него е и преводът на известното съчинение на гръцкия историк Каролиди „История на XIX век“. Теодосий беше член на Българската академия на науките.

Ко̀сель на македонски диалект значи сяра .

Според едно разпространено в Охрид вярване, от рода на последния български патриарх Арсений бил известният историк Георги Баласчев.

Автобиографията на Пърличева е по съдържание, заедно с историята на Паисия, житието на Софроний Врачански и „Под игото“, една от най-вълнуващите книги в българската литература. И със своите художествени качестаа тя поставя автора си между големите български писатели. Езикът на Пърличева, без никаква украса, но с необикновено изразителна сила и тъй стегнат, че нито една дума не може да се откърти от него, напомня езика на Ботева в поезията му. Смело може да се каже, че Пърличев по стегнатия си език е в прозата това, което е Ботев в стиха. Пърличев е още неоценен. Но не бе ли същият случай и със Захари Стоянов? Трябваше да се мине почти половин век, за да го открие критиката. Тя един ден ще открие и Пърличева. Той фигурира в историята на гръцката литература на чужди езици и на гръцки под името Ставридис, както е бил записан в Атинския университет.

Когато се учех в Охрид, жив бе още, обкръжен от всеобща почит, Яким Сапунджиев, съратник на Григор Пърличев в българското пробуждане по Църковния въпрос и най-близък негов другар по сърце. В своята „Автобиография“ поетът говори за него с горещо чувство. Една трогателна дружба и едномислие съществували между двамата съграждани още в Атина.

Няколко месеца след награждаването му, Пърличев отново изпаднал в бедност. Но бедността вече не го плашела толкова, колкото общата омраза против него от атиняните, която от ден на ден се увеличавала. „Тѣ ме обычахѫ много — пише Пърличев — и много повече от сына и брата, доклѣ се надѣвахѫ, че въ сърцето си ше дамъ мѣсто на Гърцкытѣ идеи; на Елинскый духъ; но като видѣхѫ, че азъ обычамъ народност-тѫ си повече от живота си, всичкы, като по условию, ме изоставихѫ; никой мой приятелъ, ни съученикъ, ни съотечественникъ не ме поздравяваше. Единъ само Якымъ Сапунджиев ми остана вѣренъ. Съ него често се разговаряхме за отечеството.“ По-късно в Охрид виждаме двамата да вървят неотлъчно начело на народното движение. Така при въвеждането на българския език в училищата, на годишните изпити „изрѣкохѫ се двѣ пламенны против Гърцкото духовенство слова — казва Пърличев, — едното от менъ, другото от Якыма Сапунджиевъ: самъ не смѣехъ да нося такъвъ товаръ: Якымъ, богатско чедо, имаше повече защитници.“ Словата били казани първо на майчин език: „Радостъ и страхъ бѣхѫ изображены на лицата на многобройнытѣ слушатели: Никой не се надѣваше да нападнемъ толко явно въ присѫствие даже на Владыковый внук Антонаки.“ Но лукавият и упорит гръцки владика, за да сплаши българите, заканил се, че ще прати Сапунджиева вързан в Цариград, ако той не отиде в митрополията да търси опрощение. „Намѣрихъ Якыма — бележи Пърличев — въ дукяна му необыкновенно блѣденъ и думенъ. — «За что ты тъй Якыме?» — «Ще ме прати вързанъ.» Моментът бе съдбоносен. Примирението на един от водителите можеше да обезкуражи другите. Щяха да отидат напразно всичките дотогавашни усилия и жертви. А пробуждането бе вече много напреднало, целият окръг се намираше в кипеж и народната борба бе тъй близко до своя успех! Тогава Пърличев решително заявил на Якима: «Азъ не те пращамъ ако те повыкатъ на хукюматъ и поискатъ словото ты да подадешъ моето, а не твоето. Азъ не искамъ да гынешъ ты за мене, но азъ за тебе: Азъ съмъ свободенъ, а ты фамилистъ.»“ Тия думи, изречени от пламенна и готова за всичко личност, какъвто бе Пърличев, подействували: твърдостта била въстановена и положението — овладяно. Но и Яким Сапунджиев лично не забравил това. Когато другата година Мелетий, разярен, намерил, че е крайно време да нанесе големия удар на българската борба, като я обезглави и Григор Пърличев гниел през зимата в турската тъмница в Дебър Яким Сапунджиев отишъл там, успял да се промъкне в затвора при своя другар и му казал: „Дойдохъ да те спасьа или да гинѫ наедно съ тебе.“