Харлан Коубън - Гората

— Ще трябва да го убедиш да промени становището си.

— Той се намира в заведение с усилено строг режим във Вирджиния. Ще завъртя един-два телефона.

Мюз вече знае къде е затворен Стъйбънс. Да не повярва човек.

— Ами завърти.

На вратата се почуква и секретарката ми, Джосълин Дюрълз, провира глава през процепа.

— Има съобщения. Да ви ги оставя ли на бюрото?

Шавам с пръсти насреща й в израз на желанието ми да ги получа лично.

— Нещо съществено? — интересувам се аз.

— Няма. Повечето са от журналисти. Би трябвало да знаят, че сте в заседание, но пак се обаждат.

Вземам съобщенията и започвам да ги преглеждам. Вдигам поглед към Мюз. Тя зяпа наоколо. В този кабинет почти липсват лични елементи. Когато се нанесох в него, поставих снимка на Кара върху кантонерката край бюрото. Два дена след това задържахме педофил, който бе извършил нечувани неща с момиченце горе-долу на нейната възраст. Разпитвах го подробно в същия кабинет, като поглеждах от време на време към снимката на дъщеря ми, и накрая се видях принуден да я обърна с лице към стената. Същата вечер си я прибрах у дома. Това не е място за Кара. Не е място дори за снимката й.

Продължавам да ровя из съобщенията, когато нещо внезапно привлича вниманието ми.

Моята секретарка използва излезли от мода бележници с розови страници, върху които пише на ръка, а при нея остава жълто копие. Почеркът й е безупречен.

Обадилият се, съгласно розовото съобщение, се казва Люси??

Пуля се известно време в написаното. Люси. Това не може да бъде.

Има служебен номер, домашен и мобилен. Кодовете и на трите показват, че Люси с две въпросителни работи, живее и се движи в района на Ню Джърси. Грабвам слушалката и натискам бутона на интеркома:

— Джосълин?

— Да?

— Гледам тук повикване от някоя си Люси.

— Да, обади се преди около час.

— Не си записала фамилно име.

— Не пожела да го съобщи. Затова съм сложила въпросителни.

— Не разбирам: ти искаш да ти го съобщи, а тя не ще, така ли?

— Точно така.

— Каза ли нещо друго?

— Записано е долу на същото листче.

— Какво?

— Прочетохте ли написаното от мен най-долу?

— Не съм.

Тя замълчава, за да не облече с думи очевидното. Аз поглеждам към края на бележката и чета:

КАЗВА, ЧЕ Е СТАРА ПРИЯТЕЛКА. ОТПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ.

Чета отново написаното. И пак.

— Център за управление вика майор Коуп 7 7 Рефрен от популярна в началото на осемдесетте години песен. Майорът там се казва Пол. — Б.пр. .

На Мюз историите. Пее по отколешната мелодия на Боуи. Стряска ме.

— Пееш нежно като гатер.

— Много смешно. — Тя сочи с поглед бележката. — Та коя е тая Люси, мъжки? Стара любов?

Замълчавам.

— Мътните да ме вземат! — Вдигнатите й вежди се изравняват. — Майтапех се. Не исках да те…

— Не се тревожи, Мюз.

— И ти не се тревожи, Коуп. Поне засега.

Погледът й се отмества върху стенния часовник зад гърба ми. И аз се извръщам към него. Тя има право. Обедната почивка свършва. Това ще трябва да почака. Не знам какво иска Люси. Нито пък аз. Миналото се завръща. Цялото. Мъртвите, както изглежда, си пробиват път насам. Но всичко това — по-късно. Грабвам факса и се изправям на крака.

Мюз също става.

— На сцената — командва тя.

Кимвам. За финала. Мамицата им ще разкатая на тия кучи синове. И ще положа всички усилия да не се наслаждавам прекалено много на това.

Седнал на свидетелското място след обяда, Джери Флин изглежда доста поуспокоен. Сутринта не съм успял да нанеса кой знае какви поражения. Няма причина да се очаква друго сега.

— Господин Флин — започвам аз, — обичате ли порнография?

Хич не чакам да се случи неизбежното. Обръщам се към Морт Пъбън и правя саркастичен жест с ръка, сякаш току-що съм го представил и сега го каня на сцената.

— Възразявам!

Няма нужда от повече. Съдията ме гледа осъдително. Свивам рамене и казвам:

— Отдел за възрастни. — Вземам един лист хартия. — Сметка на братството за услуги по Мрежата. Позната ли ви е?

Той я поглежда.

— Не аз плащам сметките. Има си ковчежник.

— Да. И той се казва господин Рич Девън, който потвърди, че сметката е на братството.

Съдията поглежда към Флеър и Морт.

— Някакви възражения?

— Ще се съгласим, че това е сметка на братството — казва Флеър.

— Виждате ли тази отметка тук? — Посочвам ред в горния край.

— Да.

— Можете ли да прочетете, какво пише там?

— По пощата.

— По пощата — повтарям аз. — Какво е това, знаете ли?