Харлан Коубън - Гората

— За кого да съобщя?

— Аз съм стара приятелка — отвръща Люси.

Никаква реакция.

— Името ми е Люси. Кажете му, че се обажда Люси. Отпреди двайсет години.

— Имате ли си фамилно име, Люси?

— Кажете му само това.

— Прокурор Коупланд е извън службата в момента. Ще оставите ли телефон за връзка, за да ви потърсим, когато се прибере?

Люси дава номерата на служебния, домашния и мобилния телефон.

— Мога ли да му съобщя по какъв повод го търсите?

— Кажете само, че го е търсила Люси. И че е важно.

Двамата с Мюз сме в моя кабинет. Вратата е затворена. За обяд сме поръчали сандвичи от деликатесния магазин. За мен пилешка салата върху пшеничен хляб. Мюз нагъва фалшиво кюфте колкото дъска за сърф. Факсът е в ръката ми.

— Къде ти е частният детектив Сингъл как й беше името?

— Шейкър. Сингъл Шейкър. Скоро ще бъде тук.

Сядам и започвам да преглеждам записките си.

— Искаш ли да го обсъдим? — пита тя.

— Не.

Лицето й е заето от необятна усмивка.

— Какво има? — питам аз.

— Не ми се ще да го призная, Коуп, щото нали си ми началство и така нататък, но ти си гениално копеле.

— ЪХЪ — казвам аз. — Така си е. Отново се заемам с бележките. Мюз се обажда пак:

— Да изляза ли?

— Не. Може да ми хрумне някаква задача за теб.

Тя се залавя за сандвича. Изненадва ме обстоятелството, че е в състояние да го стори без помощта на монтажен кран.

— Твоят предшественик — започва Мюз през впити в сандвича зъби — имаше навика да се затваря тук при тежки процеси, вторачен в пространството. Разправяше, че заемал позиция. Същински Майкъл Джордън. Ти правиш ли такива неща?

— Не.

— Тогава — още малко дъвчене, после трудно преглъщане — няма да те разсея особено, ако повдигна един друг въпрос, надявам се?

— Имаш предвид нещо, което няма отношение към делото ли?

— Точно такова нещо имам предвид.

Поглеждам я.

— Всъщност малко разнообразие може да ми е от полза. Какво ти тежи на сърцето?

Тя поглежда наляво, замълчава за малко. После казва:

— Имам приятели в отдел „Убийства“ на Манхатън.

Сещам се накъде отиват нещата. Отхапвам деликатно от сандвича с пилешко.

— Сухо — отбелязвам аз.

— Кое?

— Пилешката салата. Много е суха. — Оставям сандвича и бърша пръсти със салфетката. — Познавам едно от три: някой от твоите убийствени приятели ти е казал за случая с Маноло Сантяго.

— Точно.

— Съобщиха ли ти за моята версия?

— За това, че той е една от жертвите на Летния касапин край оня летен лагер, макар собствените му родители да отричат?

— Тази ще да е моята версия.

— Да, казаха ми.

— И?

— И те мислят, че си луд за връзване.

Усмихвам се чаровно.

— Ами ти?

— И аз бих помислила същото. Сега обаче — тя сочи факса — виждам на какво си способен. Така че искам да вляза в играта.

— В коя?

— Знаеш в коя. Ти вече разследваш, нали? Имаш намерение да откриеш истината за случилото се в онази гора.

— Така си е — признавам аз.

Тя разперва ръце.

— Искам и аз.

— Не мога да допусна служител на Областната прокуратура да се занимава с мои лични въпроси.

— Първо на първо — започва тя, — след като всичко живо е убедено в това, че Уейн Стъйбънс е убил и четиримата, формално погледнато случаят не е приключен. Четворното убийство си остава неразкрито докрай.

— Случаят не е в нашия район на действие.

— Това не можем да знаем. Знаем единствено къде са намерени телата. А една от жертвите, твоята собствена сестра, е живяла в нашия град, нали така?

— Малко е пресилено.

— Второ: назначена съм, за да работя по четирийсет часа седмично. Аз правя по-скоро осемдесет. Това ти е добре известно. Точно заради това ме повиши. Така че какво върша извън ония четирийсет часа си е лично моя работа. Може да ги направя и сто, хич не ми пука. И преди да си отворил уста, това не е просто услуга за моя шеф. Дай да разсъждаваме трезво. Аз съм следовател. Разнищването на този случай ще се превърне в огромна червена точка за моята професионална репутация. Та какво ще кажеш?

Свивам рамене.

— Ами, майната му.

— В кюпа ли съм?

— В кюпа си.

Видът й е изключително доволен.

— Каква е първата стъпка?

Обмислям отговора си. Има едно нещо, което трябва непременно да направя. Все го избягвах. Повече не мога.

— Уейн Стъйбънс — казвам аз.

— Летния касапин.

— Искам свиждане с него.

— Познаваш го, нали?

Кимвам.

— И двамата бяхме възпитатели в този лагер.

— Чела съм някъде, че не допуска посетители.