Харлан Коубън - Гората

— Народът призовава Джери Флин.

Флин е „милото“ момче, което кани Шамик Джонсън на онова парти. Има вид на такъв с тази прекалено гладка кожа, грижливо разделени на път руси къдри и раздалечени сини очи, които гледат на света с неописуема наивност. Тъй като се очаква всеки момент да приключа моята част от съдебното дирене, защитата се е погрижила Флин да чака пред вратата. В крайна сметка, той е техният основен свидетел.

Дотук Флин оказва твърда подкрепа на приятелчетата си от братството. Но да се лъже пред полицията или даже в писмени показания е едно. Съвсем друго е в хода на „шоуто“. Поглеждам към Мюз. Тя седи на последния ред и се старае да запази безразличен вид. Резултатът от тези усилия е съмнителен. Не бих взел Мюз за партньор на покер.

Карам го да каже името си за протокола.

— Джералд Флин.

— Но ви наричат Джери, нали така?

— Да.

— Добре, да започнем от самото начало, ако нямате нищо против. Къде се запознахте със свидетелката, госпожица Шамик Джонсън?

Шамик е дошла на заседанието. Седи по средата на предпоследния ред с адвоката си Хорас Фоли. Интересен избор. Все едно няма нищо общо с цялата работа. Рано сутринта дочух някакви викове в коридора. Семействата Дженрът и Маранц явно не са доволни от объркването на плановете им в последния миг. Опитват да постигнат спогодба, но не успяват. Заради тях закъсняваме. Но те са готови. Служебните физиономии, загрижени, сериозни и делови, са отново по местата си.

Кратка отсрочка, мислят си те. Само още няколко часа.

— Когато дойде в къщата на братството на дванайсети октомври — отговаря той.

— Добре ли помните датата?

— Да.

Правя физиономия, сякаш казвам, „гледай ти, колко интересно“, макар да няма нищо интересно в цялата работа — естествено, че ще помни, нали това е част и от неговия живот напоследък.

— Какво правеше госпожица Шамик Джонсън в сградата на вашето братство?

— Наета бе като екзотична танцьорка.

— Вие ли я наехте?

— Не. Всъщност наехме я от името на цялото братство, но не аз бях този, който сключи договора с нея.

— Разбирам. Значи тя дойде във вашето братство и изпълни екзотичен танц, така ли?

— Точно така.

— И вие гледахте този танц?

— Гледах го.

— Какво мислите за него?

Морт Ръбън е вече прав.

— Възразявам!

Съдията ме гледа неодобрително.

— Господин Коупланд?

— Според показанията на госпожица Джонсън, господин Флин я е поканил в къщата вечерта, когато е била изнасилена. Искам да разбера, защо го е сторил.

— Ами попитайте го точно за това — съветва ме Пъбън.

— Ваша чест, мога ли да го направя, както аз желая?

Съдията Пиърс отговаря:

— Опитайте се да зададете въпроса по друг начин. Обръщам се отново към Флин:

— Смятате ли, че госпожица Джонсън е добра изпълнителка на екзотични танци?

— Така мисля.

— Да или не?

— Не е кой знае какво, но мисля, че се справи много добре.

— Намерихте ли я за привлекателна?

— Мисля, че да.

— Да или не?

— Възразявам! — Пак тоя Пъбън. — На подобен въпрос не може да се отговори с „да“ или „не“. Може да си е помислил, че е донякъде привлекателна. Невинаги нещата опират до „не“ и „да“.

— Съгласен съм, Морт — изненадвам го аз. — Нека попитам иначе: Господин Флин, как бихте оценил нейната привлекателност?

— По десетобалната система ли?

— Би било чудесно, господин Флин. Нека бъде по десетобалната.

Той се замисля.

— Седем, може би осем.

— Много добре. Благодаря ви. Разговаряхте ли с госпожица Джонсън по някое време в хода на вечерта?

— Да.

— За какво?

— Не помня.

— Опитайте да си спомните.

— Питах я къде живее. Тя каза в Ървингтън Попитах я дали ходи на училище и има ли си приятел. Такива неща. Каза ми, че имала дете. Интересуваше се какво уча. Казах, че искам да следвам медицина.

— Нещо друго?

— Все неща от този род.

— Разбирам. Колко време, според вас, продължи този разговор?

— Нямам представа.

— Да видим дали не мога да ви помогна. По-дълго ли от пет минути?

— Да.

— Повече от час?

— Не, не мисля.

— Повече от половин час?

— Не мога да кажа със сигурност.

— По-дълго от десет минути?

— Може би.

Съдията Пиърс ме прекъсва, за да ми каже, че всички са разбрали моята мисъл, така че да карам нататък.

— По какъв начин си отиде госпожица Джонсън същата вечер? Знаете ли?

— Дойде кола и я прибра.

— Тя единствената екзотична танцьорка ли бе тогава?

— Не.

— Колко други имаше още?