Харлан Коубън - Гората

0:17.

Прекалено късно за гости.

— Кой е?

Мълчание.

— Кой…

— Силвия Потър.

Гласът е задавен от сълзи. Люси става и се препъва към кухнята. Излива остатъка от водката в мивката и прибира шишето на мястото му в шкафа. Водката не мирише, поне не силно, така че в това отношение няма грижа. Хвърля око към огледалото. Оттам я гледа образ невъзможен, но надали може да стори нещо по въпроса.

— Идвам.

Отваря вратата и Силвия се сурва вътре, сякаш я е натискала с цялата тежест на тялото си. Момичето е прогизнало. Климатичната инсталация работи на максимум. Люси понечва да каже нещо в смисъл, че сама си търси белята, но това би прозвучало прекалено майчински. Тя затваря вратата.

Силвия проговаря:

— Съжалявам, задето се изтърсвам толкова късно.

— Не се притеснявай, не съм лягала.

Застава насред стаята.

— Съжалявам за станалото.

— Няма нищо.

— Не, просто… — Силвия се оглежда. Обгръща тяло с ръце.

— Искаш ли да ти дам хавлия или нещо друго?

— Не.

— Нещо за пиене?

— Не.

Люси й прави знак да седне. Силвия се свлича върху дивана от ИКЕА 6 6 Верига от магазини за евтини мебели, които обикновено се изпращат по домовете на части, а купувачът ги сглобява сам. — Б.пр. . Люси ненавижда този магазин с идиотските му, лишени от думи упътвания, чертани сякаш от инженери в НАСА. Сяда до гостенката и чака.

— Как разбрахте, че аз съм писала онова нещо? — пита Силвия.

— Това не е важно.

— Аз го изпратих анонимно.

— Знам.

— А вие казахте, че ще бъде поверително.

— И това знам. Съжалявам.

Силвия бърше нос и поглежда встрани. От косите й още капе вода.

— Аз ви излъгах — казва тя.

— За какво?

— За написаното от мен. Когато дойдох в кабинета ви онзи ден. Помните ли?

— Да.

— Сещате ли се какво ви казах тогава?

Люси се замисля за миг.

— Че се отнася до първия ти път.

Силвия се усмихва безизразно.

— То си е така, но доста извратено.

Люси обмисля чутото. После казва:

— Не съм убедена, че разбирам какво ми говориш, Силвия.

Момичето остава дълго време смълчано. Люси си спомня думите на Лони. Че щял да я накара да проговори. Само че той трябваше да изчака до утре.

— Търсил ли те е Лони тази вечер?

— Лони Бъргър ли? Помощника?

— Именно.

— Не. Защо му е да ме търси?

— Няма значение. Значи идваш при мен по собствена инициатива, така ли?

Силвия преглъща с усилие. Видът й е неуверен.

— Не биваше ли?

— Нищо подобно. Много се радвам да те видя.

— Наистина ме е страх — казва момичето.

Люси кимва, като се мъчи да й внуши чувство за сигурност, да я окуражи. Ако започне да разпитва, само ще загуби. Затова изчаква. Чака цели две минути, преди да наруши тишината:

— Няма от какво да се страхуваш — казва тя.

— Какво трябва да направя, според вас?

— Да ми разкажеш всичко.

— Нали го направих. По-голямата част…

Люси се пита какво да прави по-нататък.

— Кой е „П“?

Силвия бърчи вежди.

— Какво?

— От дневника. Разказваш за момче на име „П“. Кой е „П“?

— За какво говорите?

Люси спира за миг. Започва другояче:

— Кажи ми защо всъщност си тук, Силвия?

Но сега е ред на гостенката да бъде предпазлива.

— Защо ме търсихте вчера?

— Защото исках да поговорим във връзка с твоя дневник.

— Защо тогава ме питате за някой си „П“? Никого не съм назовавала по този начин. Направо си написах, че става дума за… — Думите залепват за устата й. Тя затваря очи и шепне: — …Моя баща.

И пороят се отприщва. Сълзите потичат на талази.

Люси затваря очи. Кръвосмесителната история. Същата, която ги накара двамата с Лони да настръхнат от погнуса. По дяволите! Лони е оплескал работата. Силвия не е писала онова за гората.

— Твоят баща те е закачал, когато си била на дванайсет години.

Силвия е скрила лице в длани. Риданията сякаш се откъртват едно подир друго от гърлото й. Цялото тяло се тресе, докато тя кима с глава. Люси наблюдава това тъй силно желаещо да се хареса момиче и си представя баща му. Протяга ръка и хваща китката й. Сетне я приближава и обгръща с ръце. Силвия се отпуска в обятията й. Люси я утешава, люлее в преградките си, притиска я здраво.

Не съм мигвал. Мюз — също. Бръсна се набързо с електрическата самобръсначка. Така воня, че обмислям възможността да поискам от одеколона на Хорас Фоли.

— Донесе ли си домашното? — питам аз Мюз.

— Всеки момент ще пристигне.

Когато съдията дава ход на делото, аз призовавам — залата ахва — неочакван свидетел.