Харлан Коубън - Гората

— Разбрано, Коуп.

— Ей! Как ме нарекохте?

— Прозорецът е отворен. Не се колебайте да се метнете през него. — Обръщам се отново към Шамик. — Ако оттеглиш обвиненията си в настоящия момент, това ще означава, че показанията ти от вчера и днес са лъжливи. Ще означава, че си престъпила закона чрез изричане на лъжи под клетва. Ще означава, че моята служба е изхарчила милиони долари на данъкоплатците заради твоите лъжи. Това е престъпление и ще отидеш в затвора.

Фоли се намесва:

— Говорете на мен, господин Коупланд, не на клиентката ми.

— Да говоря с вас? Та аз дори не съм в състояние да дишам край вас.

— Няма да позволя подобно…

— Шшт — шъткам аз и свивам длан край ухото си. — Чувате ли това шумолене?

— Какво шумолене?

— Мисля, че от вашия одеколон ми се отлепят тапетите. Ако се вслушате внимателно, ще чуете шума от това. Шшт, слушайте.

Даже Шамик се усмихва леко.

— Не оттегляй обвинението — казвам й аз.

— Налага се.

— Тогава ще повдигна обвинение срещу теб самата.

Адвокатът й се готви да се намеси отново, но Шамик го хваща с две ръце за лакътя.

— Няма да направите това, нали, господин Коупланд?

— Напротив, ще го направя.

Но тя не захапва въдицата. Аз блъфирам. Тя е бедна и уплашена жертва на изнасилване, която вижда възможност да получи известна сума — каквато вероятно няма да види през целия си по-нататъшен живот. С какво право й чета лекции върху нравствените стойности и справедливостта?

Двамата с адвоката се изправят и Хорас Фоли заявява:

— Утре подписваме спогодбата.

Аз не казвам нищо. До известна степен изпитвам облекчение и се засрамвам от това. Фондът на Джейн е спасен. Паметта на баща ми е вън от опасност, политическата ми кариера няма да бъде изложена на излишни удари. И най-сладкото в цялата работа: не е моя вината. На Шамик е.

Тя ми подава ръка и аз я стискам.

— Благодаря ви — мълви тя.

— Не прави това — настоявам аз, но в опита ми няма живец. Тя го разбира. Усмихва се. И те излизат от кабинета ми. Шамик първа, адвокатът — след нея. Одеколонът му обаче остава.

Мюз свива рамене и казва:

— Какво би могъл да направиш?

Това се питам и аз.

Прибирам се у дома и вечерям с Кара. Тя има „домашно“, което се състои в откриване на червени предмети в списания и изрязване на съответните илюстрации. На пръв поглед задачата изглежда лека, но, разбира се, нищо от съвместно намереното не й върши работа. Не харесва червеното комби или модната червена рокля, нито дори червения локомотив. Проблемът се крие в това, че проявявам прекалено голям ентусиазъм по повод намереното от нея. Казвам например: „Тази рокля е наистина червена, миличка. Браво! Ще бъде идеално!“ И тя не й обръща повече внимание.

След двайсетина минути установявам грешката си. Тя попада на някаква грозна бутилка с доматено пюре. Аз свивам рамене и заявявам с безизразен глас, че не го харесвам.

Тя моментално грабва ножицата и се залавя за работа.

Деца.

Кара започва да си тананика, докато изрязва. Песничката е от рисуваното филмче „Пътешественичката Дора“ и представлява безкрайно повтаряне на думата „раница“, докато главата на седналия наблизо родител стане на тъпан. Преди известно време имах глупостта да й купя говореща раница „Пътешественичката Дора“ (която повтаря до несвяст „раница, раница…“) и в комплект с нея говореща карта (нейната реплика е „аз съм карта…“). Когато братовчедката Мадисън идва на гости, двете играят с тях до припадък. Едната взема ролята на Дора. Другата е маймунка с твърде интригуващия прякор „Ботушко“. Маймуни с обувни имена не се срещат под път и над път.

Тъкмо разсъждавам по този въпрос — за Кара и нейните разправии с братовчедката относно това коя да бъде Дора и коя Ботушко, — когато една мисъл пронизва съзнанието ми като мълния.

Замръзвам. Просто застивам като паметник. Даже Кара го забелязва.

— Какво има, тате?

— Секунда само, котенце.

Тичам нагоре по стълбата, а стъпките ми тресат цялата къща. Къде съм заврял проклетите сметки на братството? Обръщам кабинета наопаки. След две-три минути ги намирам — възнамерявах да ги изхвърля всичките след разговора от тази сутрин.

И ето ги сега пред очите ми.

Ровя из купчината квитанции. Откривам плащанията за интернет услуги — месечните сметки, — а сетне грабвам телефона и звъня на Мюз.

— Какво има?

— Когато беше в колежа — започвам аз, — колко често ти се случваше да четеш по цяла нощ?

— Поне два пъти седмично.