Харлан Коубън - Гората

— Рая — обаждам се аз, — това не е истинското му име.

Поколебавам се, ще ми се да изчакам някаква реакция, някакво предположение от нейна страна. Няма такова нещо.

— Неговото истинско име — продължавам аз — е Джил Перес.

Минава малко време, преди да осъзнае чутото.

— Момчето от гората?

— Именно.

— Сигурен ли сте?

Уместен въпрос. Но аз потвърждавам без сянка от колебание: — Да. Тя мисли.

— Всъщност в момента ми казвате — ако всичко това е така, — че през цялото време той е бил жив.

Кимвам.

— И ако той е бил жив… — Гласът й секва и аз довършвам изречението:

— Може и сестра ми да е.

— Или може би — казва тя — Маноло — Джил, както искате го наречете, ги е избил всичките.

Много интересно. Такава мисъл не ми е минавала през главата. А всъщност има някакъв резон. Джил ги убива, оставя улики, които сочат и него като жертва. Но имаше ли Джил достатъчно мозък, за да измисли нещо подобно? И къде е мястото на Уейн Стъйбънс в тази схема? Освен ако Уейн казва истината…

— Ако е така — заявявам аз, — ще трябва да го установя вън от всякакво съмнение.

Рая смръщва вежди.

— Маноло казваше, че двамата с Люси лъжете. Ако ги е убил, защо му е да приказва такива неща? Защо ще губи цялото си време в проучвания на случилото се? Ако той го е сторил, ще знае отговорите на всички въпроси, не е ли така?

Тя прекосява стаята и застава точно пред мен. Толкова е прекрасна. Едва се сдържам да не я целуна.

— Какво криете от мен? — пита тя.

Телефонът ми звънва. Поглеждам екрана. Лорън Мюз. Включвам апарата и питам:

— Какво има?

— Има проблем — отвръща тя. Затварям очи и чакам. — Шамик. Иска да оттегли обвиненията си.

Службата ми се намира в центъра на Нюарк. Непрекъснато слушам приказки за възраждането на този град. Лично аз не виждам и помен от подобно явление. Градът запада откакто го знам. Но пък го знам из основи. Историята му продължава да наднича иззад всеки ъгъл. Хората му са прекрасни. Като общество ние нямаме равни, когато стане дума за стереотипи на селища, също като при етнически групи или малцинства. Много е лесно да ги ненавиждаш отдалеч. Спомням си консервативните родители на Джейн и тяхната искрена ненавист към всичко, имащо отношение към хомосексуалността. Съквартирантката на Джейн в колежа, Хелън, бе лесбийка, макар те да нямаха представа за това. Щом се запознаха, както майката, така и бащата на Джейн буквално се влюбиха в нея от пръв поглед. Когато разбраха същинската й полова ориентация, продължиха да си я обичат. След това заобичаха и партньорката й.

Често става така. Лесно е да се мразят гейове или чернокожи, евреи или араби. По-трудно се намразват конкретни личности.

Същото е с Нюарк. Можеш да го ненавиждаш като анонимно цяло, но в него има толкова прекрасни райони, толкова много симпатични собственици на магазини и заведения, такива чудесни жители, чийто чар те привлича и ти се иска да сториш нещо добро за самия град.

Шамик седи в моя офис. Толкова млада, а в израза на лицето й личат белези от неизброими страдания. Не му е било лесно на това момиче. Сигурно няма да му бъде лесно и в бъдеще. Адвокатът й, Хорас Фоли, се е окъпал в одеколон, а очите му са прекалено раздалечени. Аз съм юрист, така че не харесвам свързваните с моята професия предразсъдъци, но съм почти уверен, че ако в тоя миг под прозореца ми профучи линейка, този мъж ще се хвърли от третия етаж след нея, за да предложи услугите си на евентуалния пострадал.

— Бихме желали да сторите необходимото за оттегляне на обвиненията срещу господата Дженрът и Маранц — заявява Фоли.

— Няма как да стане — отвръщам аз и поглеждам изпитателно Шамик. Тя не е свела глава, но няма вид като да гори от желание да срещне очите ми. — Излъга ли в съда вчера? — питам аз.

— Моята клиентка в никакъв случай не би излъгала — репчи се Фоли.

Не му обръщам внимание и търся погледа на Шамик. Тя проговаря:

— Така или иначе никога няма да ги осъдите.

— Няма как да знаеш предварително.

— Сериозно ли?

— Абсолютно.

Шамик ме дарява с усмивка, сякаш съм най-наивното същество, получило някога живот от Създателя.

— Вие май нищо не разбирате?

— О, всичко ми е ясно. Предлагат пари в замяна на твоя отказ. Параметрите на предложението вече достигат висоти, за които твоят адвокат, господин За-какво-ми-е-душ-след-като-са-измислили-одеколона, смята че е вече време да се обсъдят сериозно.

— Как ме нарекохте?

Поглеждам Мюз.

— Отвори прозореца, ако обичаш.