Харлан Коубън - Гората

В началото на нашата връзка тя си даваше сметка за моите колебания. Загубил бях сестра. Мама ме изостави. И ето сега за първи път от толкова дълго време аз допускам жена в своя живот. Спомням си една нощ, когато не мога да се унеса, втренчил поглед в тавана, а Джейн кротко спи до мен. Помня равномерното й дишане, така успокояващо и сладко, толкова различно от онова, което стана накрая. Дишането й се учестява, тя се пробужда и ме прегръща плътно.

— Аз не съм като нея — мълви тя, сякаш прочела мислите ми, — аз никога няма да те изоставя.

Но го направи в края на краищата.

Имал съм връзки с жени след нейната смърт. Въвлечен бях дори в няколко доста силни емоционални преживявания. Надявам се някой ден да намеря нужния човек и се оженя отново. Но точно в този момент, когато си спомням случката от онази нощ, ми се струва, че това няма да се случи никога. „Аз не съм като нея“, каза моята жена.

Имаше предвид мама, разбира се.

Поглеждам надгробния камък. Името й е издълбано отгоре. Обична майка, дъщеря и съпруга. Някакво подобие на ангелски криле се мъдри отстрани. Мога да си представя как бившите ми роднини ги избират, подходящи по размер ангелски криле, подходящ дизайн и всичко останало. Купили са парцела до този на Джейн, без да ми казват. Ако не се оженя отново, предполагам, той остава за мен. Ако пък го сторя, тогава не знам какво ще правят с него.

Искам да помоля моята Джейн за помощ. Да потърси наоколо, там, където се намира, да види дали не може да намери сестра ми, да разбере, жива или мъртва е Камил. Хиля се като малоумен. Внезапно застивам.

Сигурен съм, че използването на мобилен телефон на гробищата е абсолютно забранено. Но Джейн надали ще има нещо против. Изваждам апарата и натискам продължително бутона с цифра шест.

Саш отговаря след първото иззвъняване.

— Ще те помоля за една услуга — казвам аз.

— Казах ти вече — не по телефона.

— Открий мама, Саш.

Мълчание.

— Ами ако не мога?

— Можеш.

— Тя си отиде преди много време.

— Знам това.

— Мислил ли си за възможността тя да не иска да я открият?

— Мислил съм.

— Е, и?

— И нищо. Невинаги получаваме онова, което искаме. Така че, открий я, Саш, моля те.

Затварям. Отново поглеждам гроба на моята жена.

— Липсваш ни — казвам аз гласно на моята мъртва съпруга. — На мене и на Кара. Много ни липсваш.

После се изправям и отивам към колата.

Рая Сингх ме очаква на ресторантския паркинг. Сменила е сервитьорските одеяния с джинси и тъмносиня блуза. Косата й е вързана на конска опашка. Ефектът е не по-малко ослепителен. Поклащам глава. Току-що идвам от гроба на жена си. А ето че вече се възхищавам по неподходящ начин на друга красива жена.

Интересен свят.

Тя се настанява на седалката до мен. Ухае страхотно.

— Накъде? — питам аз.

— Знаете ли Шосе седемнайсет?

— Да.

— Давайте на север.

Изкарвам колата от паркинга.

— Искате ли да започнете да ми казвате истината? — питам аз.

— Че аз не съм ви лъгала — отвръща момичето. — Реших просто да не споделям с вас някои неща.

— Продължавате ли да твърдите, че сте се запознали със Сантяго просто така, на улицата?

— Да.

Не й вярвам.

— Чували ли сте го някога да споменава името Перес?

Тя не отговаря.

Повтарям:

— Джил Перес.

— За Седемнайсето шосе трябва да завием вдясно.

— Знам накъде да завия, Рая.

Съзерцавам нейния съвършен профил. Тя гледа през прозореца, а красотата й е болезнена.

— Разкажете ми при какви обстоятелства спомена моето име — моля аз.

— Нали ви казах.

— Разкажете го пак.

Тя си поема безмълвно дълбок дъх. Очите й се притварят за миг.

— Маноло каза, че лъжете.

— За какво?

— Свързано е с… — тя се поколебава — дървета, гора или нещо такова.

Усещам сърцето си да подскача неудържимо в гърдите.

— Така ли каза? Дървета или гора?

— Да.

— Какви бяха точните му думи?

— Не ги помня.

— Опитайте се.

— Пол Коупланд лъже за случилото се в онази гора. — Тя отмята рязко глава. — Почакайте.

Аз чакам. И тя произнася едно име, от което за малко да изкарам колата от пътя. Тя казва:

— Люси.

— Какво?

— Това е другото име. Той каза: „Пол Коупланд излъга за станалото в гората. Люси също.“

Мой ред е да замълча.

— Пол — проговаря Рая, — коя е тази Люси?

През останалата част от пътуването пазим мълчание. Мъча се да си спомня усещането при допира на сламено-русата й коса, нейното дивно ухание. Но не става. Там е цялата работа. Спомените ми са така мъгляви. Не мога да отгранича истината от онова, което е сътворило моето въображение. Помня само чудото. Помня страстта. И двамата сме новаци, непохватни и неопитни, но всичко протича като в някаква всепроникваща мелодия. Господи, тази страст. Кога се появи тя? И кога успя да прерасне в нещо, което наподобява любов?