Харлан Коубън - Гората

Летните влюбвания си имат свой край. Това е част от играта. Устроени са като някои растения или насекоми, неспособни да надживеят един сезон. Мислех, че при нас с Люси ще бъде различно. И то беше различно, но не в смисъла, който аз влагах. Убеден бях, че двамата няма никога да се разделим.

Толкова глупави са младите хора.

Блокът боксониери се намира в Рамзи, щата Ню Джърси. Рая разполага с ключ. Отваря вратата на помещение от третия етаж. Бих описал обстановката вътре, но единственият подходящ израз за целта е „не подлежи на описание“. Мебелировката се характеризира с очарователната индивидуалност на… ами на ергенска боксониера в блок край шосе номер 17 в северната част на Ню Джърси.

Когато влизаме в стаята, Рая едва чуто ахва.

— Какво има? — питам аз.

Погледът й обхожда помещението.

— На масата имаше купища хартия — отговаря тя. — Папки, списания, моливи, химикалки.

— Сега няма нищо.

Рая отваря някакъв шкаф.

— Дрехите му ги няма.

Провеждаме доста задълбочен обиск. Няма нищо — нито документи, никакви папки, няма списания и вестници, няма четка за зъби, никакви лични вещи, нищичко. Рая присяда на дивана.

— Някой е идвал и всичко е излизал.

— Кога бяхте тук последния път?

— Преди три дни.

Тръгвам към вратата.

— Хайде.

— Къде отивате?

— Искам да поговоря с някого от рецепцията.

Но там се мъдри някакъв хлапак. Той не е в състояние да ни съобщи почти нищо. Наемателят се регистрирал под името Маноло Сантяго. Платил в брой и оставил предплата. Стаята е платена до края на месеца. Не, малкият не помни нито как изглежда господин Сантяго, нито пък нещо друго, свързано с неговата личност. Това е една от характерните черти на подобни общежития — не е нужно да се влиза през фоайето. Лесно е за човек да запази своята анонимност.

Двамата с Рая се връщаме в стаята на Сантяго.

— Споменахте някакви хартии.

— Така е.

— Какво пишеше в тях?

— Не си завирам носа навсякъде.

— Рая — започвам аз.

— Какво?

— Трябва да бъда напълно откровен. Този номер изобщо не ми минава. — Тя само ме гледа с проклетите си очи.

— Какво има?

— Нали искате да ви имам доверие?

— Да.

— А защо да го правя?

Обмислям казаното.

— Когато се видяхме първия път, вие ме излъгахте — продължава момичето.

— За какво?

— Казахте, че просто разследвате убийството. Като всеки детектив или каквито се наричат. Но това бе лъжа, нали?

Премълчавам.

— Маноло — продължава тя — ви нямаше доверие. Чела съм ония статии. Знам, че нещо се е случило на всички вас в онази гора преди двайсет години. Той смяташе, че вие сте излъгали тогава.

Пак не казвам нищо.

— А сега искате от мен да ви кажа всичко. Вие бихте ли го сторил на мое място? Бихте ли споделили всичко, което знаете?

В течение на няколко мига се мъча да събера мисли. Тя има право.

— Значи видели сте онези статии?

— Да.

— Тогава трябва да знаете, че и аз бях там през онова лято.

— Знам го.

— И знаете, че сестра ми изчезна безследно в онази нощ.

Тя кимва.

Поглеждам я втренчено.

— Затова именно съм тук.

— Искате да отмъстите за сестра си?

— Не — отвръщам аз. — Тук съм, за да я намеря.

— Но нали е мъртва? Уейн Стъйбънс я е убил.

— Така мислех и аз.

Рая се извръща за момент. Сетне ме поглежда право в очите.

— За какво сте излъгали тогава?

— За нищо.

Отново този поглед.

— Можете да ми имате доверие.

— Аз ви имам доверие.

Тя чака. Чакам и аз.

— Коя е Люси?

— Момиче от същия лагер.

— И още? Какво общо има тя със случая?

— Баща й бе собственик на лагера — казвам аз. И добавям: — По онова време бе моя интимна приятелка.

— И какво сте излъгали двамата?

— Нищо не сме лъгали.

— Тогава какво имаше предвид Маноло?

— Да пукна, ако знам. И аз искам да разбера.

— Нещо не ми е ясно. Защо сте толкова сигурен, че сестра ви е жива?

— Не съм сигурен — отвръщам аз. — Но ми се струва, че съществува доста голяма вероятност да е така.

— Кое ви кара да допуснете подобна вероятност?

— Маноло.

— Какво Маноло?

Изучавам това лице и си мисля дали не ме работят в момента.

— Преди малко млъкнахте, щом споменах името Джил Перес.

— Видях го в същите статии. Бил е убит.

— Не е бил — отвръщам аз.

— Не разбирам.

— Известно ли ви е защо Маноло се рови в събитията от онази нощ?

— Не ми е казвал.

— Не ви ли бе любопитно да разберете?

Тя свива рамене.

— Той твърдеше, че е свързано с работата му.