Харлан Коубън - Гората

След като Флеър Хикъри привършва с Шамик, аз се срещам с Лорън Мюз в кабинета си.

— Мръсна работа — казва тя.

— Залови се здраво за имената.

— Кои имена?

— Разбери дали този Брудуей се казва Джим или, както твърди Шамик, Джеймс.

Мюз бърчи вежди.

— Какво има?

— И мислиш, че това ще помогне?

— Във всеки случай няма да навреди.

— Продължаваш ли да й вярваш?

— Пълна мъгла е цялата работа.

— А така.

— Твоята приятелка Сингъл научи ли нещо?

— Още не.

— Съдебното заседание за днес приключи, Слава Богу. Флеър ми отряза главата. Знам, че всичко трябва да се прави в името на истината, че това не е състезание или нещо подобно, но нека бъдем реалисти. Кал и Джим се завръщат по-силни от всякога.

Мобилният ми телефон звъни. Поглеждам екрана. Отсрещният номер ми е непознат. Вдигам апарата към ухото си и казвам:

— Ало?

— Рая е.

Рая Сингх. Хубавата индийска сервитьорка. Гърлото ми пресъхва.

— Как сте?

— Чудесно.

— Измислихте ли нещо?

Мюз ме наблюдава. Опитвам се да й внуша с поглед, че става дума за нещо лично. Тя реагира бавно за следовател. Или го прави нарочно.

— Може би трябваше да ви кажа нещо — съобщава Рая Сингх.

Аз чакам.

— Но вашето внезапно появяване… Стреснах се. И пак не съм сигурна дали трябва да го сторя.

— Кое, госпожице Сингх?

— Викайте ми Рая, моля.

— Добре, Рая — казвам аз, — нямам представа за какво ми говорите.

— Става дума за това, защо ви попитах за причината на вашето посещение, спомняте ли си?

— Да.

— Знаете ли защо ви зададох този въпрос — какво точно искате?

Замислям се и решавам да бъда откровен:

— Заради непрофесионалния начин, по който се пулех във вас.

— Не е това.

— Добре, предавам се. Защо попитахте? И като говорим по този въпрос, откъде накъде ви хрумна, че е възможно аз да съм го убил?

Мюз вдига вежди. Хич не ми пука.

Рая Сингх не отговаря.

— Госпожице Сингх — казвам аз. И след това: — Рая…

— Защото — обажда се тя — той спомена вашето име.

Мисля, че не съм чул правилно и задавам съвършено глупав въпрос:

— Кой спомена името ми?

В гласа й се прокрадва нетърпелива нотка:

— За кого говорим през цялото време?

— Маноло Сантяго спомена моето име?

— Точно така.

— И не сте убедена, че е трябвало да ми съобщите това в самото начало?

— Не знаех дали мога да ви се доверя.

— И какво ви накара да промените становището си?

— Проверих в Интернет. Наистина сте областен прокурор.

— Какво ви каза Сантяго за мен?

— Каза, че сте излъгали за нещо.

— За какво?

— Нямам представа.

Продължавам да настоявам:

— На кого го е казал?

— На един човек. Не му знам името. Освен това държи вестникарски изрезки за вас в жилището си.

— В жилището си? Нали казахте, че не знаете къде живее?

— Това бе, когато ви нямах доверие.

— А сега имате?

Тя не отговаря направо.

— Вземете ме от ресторанта след час — казва Рая Сингх — и ще ви покажа къде живееше Маноло Сантяго.

Люси се прибира в кабинета си, за да свари там Лони с някакви листове в ръка.

— Какво е това? — пита тя.

— Друга част от оня дневник.

Тя полага истинско усилие, за да не грабне листовете.

— Откри ли Силвия?

— Да.

— И?

— Развика ми се и отказа да говорим.

Лони сяда и просва крака върху бюрото й.

— Искаш ли да опитам аз?

— Не мисля, че идеята е добра.

Лони я гледа с победоносна усмивка.

— Мога да бъда доста убедителен.

— Искаш да й се пробваш само за да ми помогнеш?

— Щом се налага.

— Трябва да мисля за репутацията ти. — Тя сяда и грабва листовете. — Прочете ли ги вече?

— Да.

Тя само кимва и зачита сама:

„П“ се откъсва от прегръдката ми и хуква по посока на писъка.

Викам подире му, но той не спира. След две секунди нощта го поглъща. Искам да го последвам. Но мракът е непрогледен. Би трябвало да познавам тази гора по-добре от „П“. Той идва тук за първа година.

Писъкът е на момиче. Само това мога да кажа. Промъквам се между дърветата. Вече не го викам. Поради някаква причина не се осмелявам. Ще ми се да открия „П“, но не искам никой да разбере къде се намирам. Давам си сметка, че това е доста глупаво, но не мога другояче. Страхувам се.

Луната се показва. Нейната светлина променя всички цветове в гората. Прилича на прожекторите, които имаше едно време баща ми. Наричат ги черни фенери, макар да са по-скоро лилави. Те променят цвета на всичко около себе си. Също като луната.