Харлан Коубън - Гората

Но този път… какво става? Тези записки… как е възможно да се появят на бял свят? Силвия Потър е била току-що родена, когато Летния касапин напада лагера МЛРЛ (Мир Любов и Разбирателство през Лятото). Какво би могла да знае за тогава? Може, разбира се, също като Лони да се зарови в Мрежата и да открие, че Люси има скрито минало. Или пък някой й е казал нещо, някой по-възрастен и по-мъдър.

Но все пак. Как би могла да знае? Как е възможно който и да било да знае? Един-единствен човек е наясно с обстоятелството, че тя излъга за случилото се тогава.

А Пол няма да каже ни дума, разбира се.

Втренчва поглед в прозрачната течност. Пол. Пол Коупланд. Още е пред очите й с длъгнестите си ръце и крака, стройно тяло, пуснати коси и сразяваща момичетата усмивка. Неговият старец, акушер-гинеколог в своята родина, избягва преследванията в Съветския съюз само за да го подложат на нови в САЩ. Айра, винаги отзивчивият баща на Люси, не е в състояние да устои на подобна участ. И така, той назначава Владимир Коупланд като лагерен лекар, с което дава възможност на семейството му да избяга през лятото от Нюарк.

Люси вижда картината като да се случва сега — колата им, потрошен олдсмобил, подскача по черния път, застива на място, четирите врати се отварят едновременно и четиричленното семейство се измъква като едно цяло навън. В момента, когато погледите на Люси и Пол се срещат, настава чудо. Гръм и мълния. Тя усеща, че и за него е същото. Има такива редки моменти в живота, когато те поразява подобен удар и душата литва към седмото небе, изпълнена с радост и болка, но ти усещаш, цял си изпълнен от чувство, а цветовете внезапно стават по-ярки, звуците по-чисти, храната по-вкусна, а ти не спираш нито за една секунда да мислиш за него и знаеш със сигурност, че и той мисли за теб.

— Това е то — казва Люси на глас и дръпва поредна глътка от водката с тоник. Също като при тези сърцераздирателни песни, дето ги върти непрекъснато. Чувство. Потоп от емоции. Възвишени или не, няма значение. Но вече не е така. Какво пее Елтън Джон за водката с тоник? Беше нещо като пийни една-две и се изправи отново на крака.

При Люси това не помага, но трябва ли да се предава точно в този момент? Вътрешно гласче се обажда: спри да пиеш.

Но много по-мощен — и също вътрешен глас — му заповядва мигом да се разкара.

Люси вдига високо свита в юмрук ръка. А така, мой човек!

Тя се разсмива и звукът от този самотен смях в смълчаното помещение я плаши. По списъка „Нежни“ идва ред на Роб Томас, който я пита дали би могъл да я прегърне, когато й стане тъжно, дали може да я поеме в обятията си, когато и двамата рухнат. Тя кимва утвърдително. Може. Роб й напомня, че й е студено, че е уплашена и съсипана, че иска да слуша тази песен в компанията на Пол, по дяволите.

Пол.

Той сигурно би искал да научи за тези дневници.

Вече двайсет години, откакто се разделиха, но преди шест Люси попадна на него в Интернет. Без да иска. Даваше си сметка, че е най-добре тази страница от живота й да остане затворена завинаги. Но се напи — чудо голямо — и както някои пияни започват да набират телефонни номера, Люси пусна Пол в търсачката.

Наученото бе едновременно отрезвяващо и напълно лишено от елемент на изненада. Пол е женен. Работи като адвокат. Има дъщеричка. Люси успя дори да открие снимка на прелестната му съпруга от богаташки род, заета в някаква благотворителна организация. Джейн — така се казваше съпругата на Пол — бе висока, стройна и носеше перли. Много й отиваха. Родена да ги носи.

Поредна яка глътка.

Нещата може да са променени след шест години, но тогава Пол живееше в Риджуд, Ню Джърси, едва на трийсетина километра от сегашното й местожителство. Тя поглежда към компютъра. Пол трябва да узнае, нали?

Няма да е особено трудно да използва отново търсачката. Колкото да научи телефонния му номер — домашен или по-добре служебен. Може да се свърже с него. Да го предупреди. Просто така. Без конкретен план, без задни мисли, просто така.

Тя оставя водката. Зад прозореца завалява. Компютърът й е включен. Защитната картина на екрана й е стандартна. От Хутсюте. Никакви семейни снимки, детски портрети или типичните за стари моми кучешки муцуни. Само стандартните графики на програмата шарят нагоре-надолу, сякаш мониторът й се плези.

Повече от сърцераздирателна картинка.

Извиква нужната страница и тъкмо се готви да въведе името, когато на вратата се чука. Люси спира и чака.

Отново се почуква. Тя поглежда малкия часовник в десния долен ъгъл на екрана.