Патриша Корнуел - Следа

Ако я бяха попитали, щеше откровено да признае, че не е чувала за него. След което щеше да изкаже дипломатичното предположение, че вероятно го е срещала по националните конференции, но не си спомня името му. Би трябвало да е съдебен патолог с отлична репутация, иначе не биха го номинирали за ръководител на най-добрата служба по съдебна медицина в страната.

Но в момента, в който стисна ръката на доктор Маркъс и надникна в малките му студени очи, тя си даде сметка, че този човек й е напълно непознат. Очевидно не беше участвал в по-значимите форуми на патолозите, нито пък беше чел лекции на някой от съдебномедицинските или криминологическите семинари, на които тя беше присъствала. Защото понякога й се случваше да забрави име, но физиономия никога.

— Най-накрая се срещнахме, Кей — промълви той. Това беше нова и още по-тежка обида, тъй като беше произнесена право в лицето й.

Това, което интуицията й отказа да приеме по телефона, сега се налагаше като неоспорим факт. Намираха се във фоайето на сградата „Биотек–2“, където тя беше работила като шеф. Доктор Маркъс беше дребен човек със слабо лице и оскъдно, посивяло окосмяване по тила. Сякаш природата бе проявила изключителна пестеливост при създаването му. Вратовръзката му беше демодирана и тясна, а панталоните и обувките — доста поизносени. Под евтината бяла риза се очертаваше старомоден потник, а самата риза беше доста протъркана и с прекалено широка яка за мършавия му врат.

— Да влезем — покани я с жест той. — Страхувам се, че тази сутрин сме доста натоварени…

Тъкмо се канеше да му съобщи, че не е сама, когато Марино изскочи от мъжката тоалетна, придърпа черните си торбести панталони и заплашително нахлупи шапката с инициалите на полицията в Лос Анджелис. Скарпета ги запозна с делови тон, обяснявайки появата на Марино дотолкова, доколкото изобщо можеше да бъде обяснена.

— Преди време е работил в градската полиция на Ричмънд и е опитен детектив — добави тя, докато чертите на доктор Маркъс бавно се вкаменяваха.

— Не ми казахте, че ще имате компания — отривисто рече той. Кей безпомощно се огледа. Все още се намираха в просторното фоайе от гранит и стъкло на сградата, която някога беше управлявала. Беше съобщила името си на рецепцията и беше чакала почти двадесет минути някой да слезе да я посрещне. — Изрично ви споменах, че става въпрос за нещо изключително деликатно…

— Хей, няма проблем — подхвърли Марино. — Аз съм деликатен човек.

Доктор Маркъс не му отговори, но видимо настръхна. Скарпета усети как гневът му увисва във въздуха.

— В гимназията ме смятаха за много чувствителен и почти деликатен — добави на висок глас Марино, после зърна един униформен пазач на десетина метра от себе си, който излезе от стаята за разпити и внимателно затвори вратата. — Хей, Брус! — радостно ревна той. — К’во става с тебе, бе човек? Още ли играеш боулинг в онзи скапан отбор „Карфиците“?

— Не ви ли предупредих, че ще ме придружи? — изрази учудване Скарпета. — Съжалявам. — Не беше му казала, разбира се, нито пък съжаляваше. Когато я молеха за консултация по определен случай, тя се чувстваше свободна да вземе със себе си когото пожелае, освен това не можеше да прости на Маркъс, че я нарече Кей.

Пазачът Брус учудено извърна глава, после на лицето му изплува широка усмивка.

— Марино! Пресвета Дево, това ти ли си?! Все едно че виждам призрак!

— Нищо не сте ме предупреждавали! — нацупено отговори доктор Маркъс. Гласът му гневно потрепери, но се долавяше и нотка на смущение. Сякаш уплашени птици пляскаха с криле.

— Никакъв призрак! — изкрещя в отговор Марино. — Жив съм, от плът и кръв!

— Не съм сигурен, че мога да го допусна — промърмори със същия треперлив глас доктор Маркъс. — Няма акредитация…

От думите му стана ясно, че някой над него не само познава Скарпета, но по всяка вероятност е причина за появата й тук.

— Колко време ще останеш?

Надвикването между старите приятели продължаваше. Вътрешният глас на Скарпета я предупреди да внимава, явно й предстоеше нещо неочаквано.

— Колкото трябва, друже.

„Допуснах грешка, при това сериозна — помисли си тя. — Трябваше да замина за Аспен.“

— Отбий се, когато имаш време.

— Дадено, приятелче…

— Достатъчно, моля! — не издържа доктор Маркъс. — Това тук не е бирария!

На специален шнур около врата му висеше мастер-ключ за вратите в цялото „кралство“, но тази към етажа се отваряше с магнитна карта, която той пъхна в процепа на стената. Тук беше крилото по съдебна медицина, което се намираше под прякото му ръководство. Скарпета усети как устата й пресъхва, дланите й се овлажняват, а коремните й мускули болезнено се присвиват. Всичко това й се случи в момента, в който влезе в крилото, за което беше набирала средства и в чието проектиране беше участвала. Малко бяха промените и в кабинета на завеждащия — същата гарнитура в тъмносин цвят, същата масичка за кафе от тъмно дърво, същата картина с житни поля на стената. Единствените промени в приемната бяха няколко нови саксии с декоративни слънчогледи и хибискус. На времето тя беше много ентусиазирана относно цветята. Поливаше ги сама, отстраняваше изсъхналите листа, местеше ги според светлината през различните годишни сезони.