Патриша Корнуел - Следа

— Страхувам се, че не можем да допуснем странични хора — взе най-сетне решението си доктор Маркъс, докато спираше пред поредната заключена врата. Тази водеше към администрацията и моргата — светая светих, в която преди време Скарпета се беше разпореждала като пълновластен господар.

Магнитната карта изпълни предназначението си и ключалката покорно изщрака. Маркъс влезе пръв. Крачеше забързано, а флуоресцентните тръби на тавана се отразяваха в очилата му.

— Попаднах в задръстване и закъснях — промърмори загрижено той. — А днес графикът ни е много натоварен, имаме цели осем случая… — Обясненията му бяха предназначени за Скарпета, като че ли Марино изобщо не съществуваше. — Трябва да проведа задължителната оперативка, а през това време вие можете да изпиете едно кафе, Кей… — Обърна се към ниската преградна стена, зад която се долавяше ритмичното почукване на клавиатура: — Джули? Ако обичаш, обясни на гостите как да стигнат до барчето… — А на Скарпета каза: — Можете да се настаните в библиотеката. Ще ви намеря там веднага след като приключа.

Професионалната етика позволяваше гостуващият патолог да присъства както на сутрешната оперативка, така и в моргата, особено когато предлага безкористната си помощ и е бивш началник на целия отдел. Доктор Маркъс не би могъл да я обиди повече, дори дай беше предложил да го изчака на паркинга.

— Страхувам се, че вашият гост не може да влезе тук — намери за нужно да повтори завеждащият и нетърпеливо се огледа: — Джули, моля те да изпратиш господина обратно до фоайето!

— Той не е мой гост и няма да чака във фоайето — тихо се обади Скарпета.

— Моля? — изненадано попита Маркъс и завъртя малката си глава към нея.

— Заедно сме — поясни тя.

— Вероятно не си давате сметка за ситуацията — подхвърли Маркъс с мрачен тон.

— Вероятно — кимна Кей. — Затова предлагам да си поговорим.

Той се сви като от удар, помълча малко, после неохотно се съгласи:

— Добре, да отидем за малко в библиотеката.

— Ще ни извиниш, нали? — усмихна се тя на Марино.

— Няма проблем — кимна детективът, вдигна купчината снимки от аутопсии от бюрото на Джули и започна да ги разглежда, ловко прехвърляйки ги между палеца и показалеца си като тесте карти. — Знаеш ли защо наркодилърите имат по-малко тлъстини от теб и мен? — обърна се към секретарката и започна да подхвърля снимките върху клавиатурата й.

Джули, която едва ли имаше повече от двайсет и пет, но притежаваше доста пищни форми, втренчи поглед във фигурата на мускулест млад негър, гол както майка го е родила. Лежеше на масата за аутопсии с отворен гръден кош, почти изцяло освободен от вътрешни органи. Беше останал само един — подозрително голям и вероятно най-важният — разбира се, ако човекът беше жив и можеше да го оцени.

— Какво? — вдигна поглед тя. — Шегуваш ли се?

— Сериозен съм като сърдечен инфаркт — отвърна Марино, придърпа един стол и седна — разбира се, прекалено близо до нея. — Знаеш ли, че количеството на телесните мазнини е правопропорционално на големината на мозъка? Ние с теб сме доказателство за това… Водим една вечна битка, нали?

— Стига шеги. Сериозно ли мислиш, че умните хора дебелеят?

— Това е факт, доказан от живота. Хората като теб и мен полагат допълнителни усилия.

— Не ми казвай, че ядеш всичко, с изключение на продуктите, оцветени в бяло!

— Улучи, скъпа. Не се докосвам до нищо бяло, с изключение на белите жени. Ако бях наркодилър, изобщо нямаше да ми пука. Щях да ям каквото ми се прииска, без никакви ограничения. Понички, пай, бял хляб с конфитюр. Но щях да си го позволя, защото нямаше да имам мозък, разбираш ли? Всички тези мъртви наркодилъри са умрели, защото са били глупави. Пак по същата причина те нямат тлъстини и могат да лапат всички гадории, за които се сетят…

Смехът им заглъхна зад гърба на Скарпета, която крачеше по познатия до болка коридор. Твърдият мокет леко пружинираше под краката й — сама го беше поръчала според личния си вкус.

— Той се държи наистина неподходящо — промърмори доктор Маркъс. — А аз много държа на достойното поведение в тази сграда.

От стената в коридора липсваха две от литографиите на Норман Рокуел, които лично беше поставила в рамки. Хвърли поглед през отворените врати на лабораториите, покрай които минаваха. Бюрата бяха отрупани с папки и стъкълца с микроскопски проби, сред които като тъжни птици надничаха микроскопите. Скарпета имаше чувството, че те й махат с ръце и се молят да ги докосне. Болка прониза сърцето й — далеч по-силна, отколкото си беше представяла.