Патриша Корнуел - Следа

— Май трябва да се обадя и да си я поръчам — игриво подхвърли той. — Това трябва да направя, нали, майко? — Дразнеше я, сякаш телефонът му беше подръка и всеки момент можеше да изпълни заканата си. — На теб без съмнение ще ти хареса! — Пръстите му докоснаха снимката на урната: — Ще харесаш урната на Едгар Алан, нали? Е, добре. Ще се занимаем с нея, когато има какво да празнуваме. В момента обаче работите ми не вървят по план, майко… Да, да, правилно ме чу. Страхувам се, че претърпях известни несполуки…

— Нали ти казах, че си слаба ракия…

— Не, скъпа майко! Въпросът не е в това… — Поклати глава, а ръцете му продължиха да прелистват списанието. — Хайде да не започваме отново. Намираме се в Холивуд и ни е приятно, нали?

Представи си крайбрежната къща с цвят на сьомга, която се намираше недалеч оттук, в душата му се сблъскаха противоречиви емоции. Беше открил къщата в съответствие с плана. Проникна в нея в съответствие с плана. Но после нещата се объркаха и нямаше никакъв повод за празненство.

— Погрешен начин на мислене, погрешен начин на мислене — изфъфли и чукна челото си с два пръста. Така на времето го почукваше майка му. — Нещата не биваше да се развият по този начин… Какво да правя? Какво да правя? Малката рибка успя да избяга… — Пръстите му заплуваха във въздуха. — Остана единствено Голямата риба… — Във въздушното плуване се включиха и двете му ръце. — Малката рибка избяга някъде, но на мен не ми пука къде… Важното е, че Голямата риба все още е там. Но тя едва ли е доволна от факта, че прогоних малката. Не може да е доволна. Което означава, че скоро ще имаме повод за празнуване…

— Избягала?! Що за глупост? Изпусна малката рибка, а се надяваш да хванеш голямата? Господи, наистина си слаба ракия! Как е възможно да си мой син?!

— Не говори така, майко. Не е учтиво.

Главата му остана наведена над списанието с траурни атрибути.

Усети погледа й, който би могъл да закове пирон в стената. Баща му имаше специален израз за него — наричаше го „рошавото око“. Едгар Алан Пог така и не успя да разбере защо един несъмнено страшен поглед на майка му трябва да се нарича „рошаво око“. Очите нямат косми. Дори не беше чувал за око с косми. Ако имаше такова нещо, щеше да го знае. По принцип знаеше много неща. Пусна списанието на пода и стана от жълто-белия градински стол. Протегна се и тръгна към ъгъла, където беше опрял бухалката си. Жалузите на единствения прозорец в дневната бяха спуснати и пречеха на слънчевите лъчи да проникнат във вътрешността на стаята. Приятният здрач се разсейваше от слабата настолна лампа, поставена направо на пода.

— Я да видим какво ще правим сега — промърмори той, прехвърляйки молива в устата си. Говореше на кутията от бисквити, която лежеше под градинския стол. Ръцете му стиснаха ръкохватката на бухалката, очите му внимателно опипаха червените, белите и сините звезди и ивици, които беше докоснал колко пъти?… Да, точно така — сто и единадесет пъти… Извади бялата си носна кърпичка и с обич я плъзна по полираната повърхност на бухалката. После избърса пръстите си с нея. — Днес трябва да направим неща специално… Мисля, че е ред на малко празненство…

Оттегли се към стената и извади молива от устата си. Бухалката леко се поклащаше в другата му ръка, а очите му внимателно огледаха началните контури на някаква скица, оформена върху голям лист картон на бежовия триножник. Изтъпеният графит на молива леко докосна едно голямо и втренчено око, после започна да удебелява миглите. Моливът беше мокър и постоянно се изплъзваше измежду палеца и показалеца му.

— Ето така.

Отстъпи крачка назад, наклони глава и доволно огледа голямото втренчено око, облещено над нещо, което можеше да мине за извивка на буза. Бухалката в другата му ръка леко потрепваше.

— Казах ли ти колко добре изглеждаш днес? Скоро бузите ти ще придобият един много приятен цвят. Розово-червен, сякаш си била продължително време на слънце…

Тикна молива зад ухото си и вдигна ръка пред очите си. Разпери пръсти и започна да ги оглежда. Не пропускаше нито една става, нито една гънка, белег или раничка в близост до деликатните кожички около малките закръглени нокти. Разтърси я във въздуха, наблюдавайки движението на фините мускулчета. Представи си как разтрива студената кожа и се опитва да раздвижи застиналата под нея кръв, прогонвайки смъртта чрез енергичен масаж. Представи си приятния й розов цвят вследствие на този масаж… Бухалката потрепна в другата му ръка и той мислено се видя как замахва с нея. Липсваше му усещането за гладкия талк върху дланта, подготовката за решителния удар. Потръпна от желание да стовари бухалката върху окото на триножника, но си даде сметка, че не бива да го прави. Закрачи напред-назад с разтуптяно от гняв сърце. Беше смутен от бъркотията наоколо.