Патриша Корнуел - Следа

— Дори за момент не съм допускала такова нещо…

— Е, не бих казал, че става въпрос за някое чудо на архитектурата — подхвърли той и в гласа му се появи изненадваща враждебност. — Едно лайно от бетон, построено някъде през 70-те. Спомни си колко убити хора са минали оттук. Хора със СПИН, хора с гангрена. Жени и деца, станали жертва на изнасилване, удушени и намушкани с нож. Самоубийци, скочили от покрива на някой блок или хвърлили се под влака. Какво ли не е имало под този покрив. Да не говорим за онези хлъзгави розови трупове в каменните вани на патоанатомията. Тръпки ме побиват, когато се сетя за тях! Помниш ли как ги изваждаха от шибаните дупки, закачайки ги за ушите? Всичките голи и розови като трите прасенца, с вирнати нагоре крачета! — Марино повдигна коленете си за илюстрация и наколенките от черна кожа стигнаха чак до огледалцето.

— Доскоро изобщо не можеше да си вдигнеш краката по този начин — отбеляза Скарпета. — А преди три месеца дори не можеше да ги свиеш…

— Да бе!

— Сериозно ти говоря. Изглеждаш в добра форма…

— Дори кучето може да вдигне крак, докторке! — пошегува се Марино, очевидно поласкан от комплимента. Стана й съвестно, че никога досега не го беше хвалила. — Разбира се, ако кучето е мъжко…

— Не, сериозно, много съм впечатлена — изгледа го продължително тя. Години наред се беше опасявала, че нездравословният му начин на живот ще го погуби, но въпреки това беше пропуснала да го окуражи при първите му опити да промени нещата. Трябваше да срутят старата сграда пред очите й, за да му каже нещо приятно. — Съжалявам, че не съм ти го казвала досега, и се надявам, че си престанал да ядеш протеини и мазнини — добави.

— Вече съм момче от Флорида — усмихна се Марино. — Прибягвам до диета „Южен бряг“ 2 2 Диетата за отслабване „Саут Вийч“, създадена от д-р А. Агатстън. — Б. ред. , макар че кракът ми не е стъпвал там. Нали знаеш, че Южният бряг е любимото сборище на педерастите?

— Не използвай такъв език, моля те — искрено се възмути Кей. Адски мразеше да се говори по този начин, а той го правеше именно заради това.

— Помниш ли пещта в приземието? — възобнови спомените си Марино. — Димът от комина означаваше, че долу горят трупове… — Посочи с пръст черния квадратен комин на крематориума, който все още стърчеше от покрива на полусрутената сграда. — Зърнех ли пушека, гледах да избягам по-далече. Никак не ми се щеше да го дишам…

Скарпета плъзна колата покрай задната част на сградата. Разрушителите все още не бяха стигнали дотук и всичко изглеждаше непокътнато. Паркингът беше пуст, с изключение на един голям жълт трактор, спрял почти на мястото, на което тя оставяше колата си като началник на службата — вдясно от масивната врата, водеща към рампата. За миг й се стори, че чува протестиращото скърцане на механизма, който повдигаше и спускаше вратата с помощта на един зелен и един червен бутон, монтирани на вътрешната стена. Долови гласовете на шофьорите на линейки и катафалки, затръшването на врати, потропването на колелата на носилките, превозващи обезобразените тела. Мъртвите влизаха и излизаха непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието…

— Огледай се хубавичко — подхвърли тя на Марино.

— Направих го още при първата ти обиколка — отвърна той. — А ти май си решила цял ден да се въртим тук…

— Ще направим още един кръг и си тръгваме. Затова гледай…

Зави наляво по Мейн Стрийт и леко даде газ. Съвсем скоро мястото щеше да бъде разчистено и вероятно щеше да изглежда като ампутиран крайник. Когато пред очите им за пореден път се появи паркингът в задната част на терена, до жълтия трактор се беше изправил мъж с масленозелени панталони и черно яке, който човъркаше нещо под вдигнатия капак на мотора. Професионалистът у Скарпета механично взе връх и тя неволно се помоли на Бога човекът да не стои точно пред огромното задно колело на машината.

— Мисля, че трябва да оставиш шапката си в колата — извърна се тя към Марино.

— К’во? — погледна я с недоумение той.

— Чу ме добре. Приятелски съвет, който ще ти бъде от полза… — Очите й проследиха трактора и мъжа, които бавно се стопиха в огледалцето за обратно виждане.

— Ти винаги ми даваш полезни приятелски съвети — отбеляза Марино. — Които обаче никога не ми вършат работа… — Смъкна шапката с инициалите на полицията в Ел Ей и замислено я огледа. По плешивото му теме блестяха ситни капчици пот. Скромната квота посивяла коса, която му беше отпуснала природата, беше напълно ликвидирана, при това по собствената му воля.