Патриша Корнуел - Следа

— Едва сега правя връзката — промърмори с недоволен глас доктор Маркъс. — Питър Марано, който се радва на доста лоша слава… Да, разбира се. Този човек има изключително лоша репутация.

— Марино — поправи го тя.

Завиха надясно, минаха, без да спират, покрай машината за кафе и доктор Маркъс отвори солидната дъбова врата на библиотеката. По масите бяха разпръснати медицински книги и справочници, други стърчаха от лавиците, раздърпани като пияници. Голямата подковообразна маса в центъра на помещението беше покрита с разхвърляни списания, листове хартия и използвани чаши за кафе, имаше дори кутия от понички с крем. Сърцето й пропусна един такт. Лично беше проектирала тази зала и много се гордееше с разумното разпределение на средствата, позволило нейното обзавеждане. Медицинската литература и учебниците са скъпи, още по-скъпа е библиотеката за тяхното съхранение. А щатските власти не бяха склонни да финансират подобно начинание в заведение, чиито пациенти са мъртви… Вниманието й беше привлечено от томчетата „Невропатология“ на Грийнфийлд и сборниците с юридически статии, които бяха нейно лично дарение за библиотеката. Книгите изглеждаха зле — изцапани и раздърпани. Единият том беше обърнат наопаки. Усети как гневът се надига в гърдите й.

Спря поглед върху кльощавото лице на доктор Маркъс и хладно подхвърли:

— Предлагам да въведем няколко основни правила.

— За Бога, Кей! Какви основни правила? — Гримасата му би трябвало да изразява учудване, но беше толкова фалшива, че предизвикваше само раздразнение.

Скарпета не можеше да повярва, че е обект на толкова цинично отношение. Този човек й приличаше на посредствен адвокат, който се опитва да пренебрегне седемнадесетте години на следдипломна квалификация в кариерата й и да я превърне в обикновен свидетел зад банката, към когото може да се обръща с мадам, госпожо, госпожице и, да не дава Господ — с Кей …

— Усещам някаква съпротива срещу присъствието ми в тази сграда… — започна тя, но Маркъс размаха ръце.

— Каква съпротива, за Бога? Страхувам се, че не ви разбирам!

— Мисля, че много добре ме разбирате.

— Нека не прибягваме до предположения!

— Моля да не ме прекъсвате, доктор Маркъс! — леко повиши тон Скарпета, а очите й с отвращение огледаха наоколо: — Мястото ми май изобщо не е тук! — Неволно се запита дали този човек се отнася така и с личните си вещи. — Какво, за Бога, е станало в тази зала?

Доктор Маркъс замълча за момент, сякаш не можеше да разбере въпроса й.

— Такива са днешните студенти — каза най-сетне. — Никой не ги е учил да прибират след себе си.

— Значи през последните пет години доста са се променили — жлъчно подхвърли Скарпета.

— Имам чувството, че погрешно тълкувате настроението ми от тази сутрин — поде той със същия умолителен тон, с който беше говорил по телефона. — Наистина имам куп проблеми на главата, но искрено се радвам, че сте тук…

— Изглеждате всичко друго, но не и доволен — отбеляза Скарпета, нарочно приковала очи в лицето му. — Нека започнем оттук. Не аз ви потърсих, а вие мен. Защо?

„Би трябвало да ти задам този въпрос още вчера“, добави наум тя.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно, Кей. Вие сте уважаван съдебен лекар и желан консултант.

Изявлението му прозвуча така, сякаш подхвърляше клюка зад гърба на човек, когото не може да понася.

— Ние не се познаваме. Дори не сме се виждали. Не мога да повярвам, че ме потърсихте само защото съм уважаван патолог или известен консултант. — Скръсти ръце, доволна, че е облякла тъмния си делови костюм. — Аз не играя игри, доктор Маркъс.

— Не бих казал, че имам време за игри — отвърна той с наченки на някаква сърдечност, които бързо се стопиха, заменени от враждебна дребнавост.

— Някой ме препоръча ли? Наредиха ви да ме потърсите? — Изведнъж й се стори, че долавя вонята на политиканството.

Маркъс хвърли изразителен поглед към вратата, вероятно да й напомни, че е много зает — важен началник, на когото предстоят осем аутопсии и оперативка, която трябва да ръководи. А може би се опасяваше да не ги подслушват.

— Предлагам да прекратим този разговор, тъй като е непродуктивен — отсече внезапно той.

— Окей — кимна тя и взе куфарчето си. — Нямам никакво желание да бъда пионка в нечия игра, нито пък да вися цял ден някъде и да се наливам с кафе. Не мога да бъда от полза за една служба, която не ми се доверява напълно, доктор Маркъс. Това е едно от основните ми правила: службата, която ме моли за помощ, трябва да бъде открита с мен.