Тери Пратчет: Еманципирана магия

— Какво искаш да кажеш с това „не така“? Аз притежавам силата!

— Те са нещо като… наши собствени отражения — отвърна Еск. — Не можеш да победиш отраженията си, те винаги ще са силни точно, колкото теб. Ето защо те се приближават по-близо до теб, когато използваш магия. И не се изморяват. Те се хранят с магия, така че с нея не можеш да ги победиш. Не, работата е в това… ами, не да не използваш магията, защото не можеш, това е безполезно; а да не я използваш, защото можеш, това наистина ги обърква. Те не могат да понасят самата мисъл за това. Ако хората спрат да използват магия, Те ще умрат.

Нещата пред тях се запрепъваха едно в друго в бързината да се отдръпнат от пътя им.

Саймън погледна към жезъла, към Еск, после към Нещата и после пак към жезъла.

— Това трябва сериозно да се обмисли — несигурно каза той. — Наистина бих искал да го разбера.

— Предполагам, че ще се справиш много добре.

— Защото ти казваш, че истинската сила е когато минеш право през магията и излезеш на другия край.

— Става, обаче, нали?

Сега те бяха сами на студената равнина. Нещата представляваха далечни мършави фигури.

— Чудя се дали това имат предвид под „чародейство“? — каза Саймън.

— Не знам. Може би.

— Наистина бих искал да разбера това — повтори Саймън, докато продължаваше да върти жезъла в ръцете си. — Бихме могли да направим някои експерименти, ами да, върху това умишлено да не се използва магия. Бихме могли внимателно да не чертаем октограма на пода и бихме могли нарочно да не призоваваме разни неща, и… кара ме да се изпотя само като си помисля за това!

— Аз бих искала да помисля как да се върнем у дома — каза Еск и погледна към пирамидата.

— Е, това се предполага да е моята представа за света. Би трябвало да мога да намеря начин. Как се прави онова нещо с ръцете?

Той събра длани. Жезълът се плъзна между тях, светлината струеше между пръстите му един миг, а след това изчезна. Той се засмя.

— Така. А сега единственото, което трябва да направим, е да потърсим Университета…

Катенгъл запали третата си собственоръчно направена цигара от угарката на втората. Тази, последната дължеше много на творческите способности на нервността и приличаше на камила, на която са отрязали краката.

Той вече беше видял как жезълът се вдигна леко от Еск и кацна върху Саймън.

Сега той отново се носеше във въздуха.

В стаята се бяха натрупали още магьосници. Библиотекарят седеше под масата.

— Да можехме да знаем само какво става — каза Катенгъл. — Не мога да понасям неизвестността.

— По-оптимистично, човече — скастри го Баба. — И изгаси тая скапана цигара, не мога да си представя как някой ще иска да се върне в стая, дето вони на огнище.

Като по команда събралата се колегия от магьосници обърнаха лица към Катенгъл. С очакване.

Той извади димящата смес от устата си и със свиреп поглед, който никой от присъстващите магьосници не посмя да срещне, я стъпка на земята.

— Може би е време съвсем да ги откажа — рече той. — Това се отнася също и за останалите. Тук е по-лошо и от сгурийна яма понякога.

После видя жезъла. Той беше…

Единственият начин, по който Катенгъл би могъл да опише ефекта, беше, че жезълът като че ли се движеше много бързо, докато едновременно с това стоеше на абсолютно същото място.

Дълги ленти газ припламваха от него и чезнеха, ако въобще бяха от газ. Той гореше като комета, конструирана от некадърен отговорник по специалните ефекти. Цветни искри изхвърчаха и изчезваха нанякъде.

Жезълът променяше и цвета си, като започна от убито червено и след това премина нагоре по целия спектър, докато стана болезнено виолетов. Змийчета бял огън заискриха по цялата му дължина.

(Би трябвало да съществува дума за думите, които звучат както биха звучали неща, ако издаваха шум, помисли си той. Думата „лъщя“ наистина свети мазно, и ако някога има дума, която да звучи точно както изглеждат искрите, докато пълзят по изгорялата хартия, или така, както светлините на градовете биха изпъстрили света, ако цялата човешка цивилизация се наблъскаше в една нощ, то тогава най-доброто, което би могло да се каже е, че „искри“).

Той знаеше какво ще се случи след това.

— Внимавайте — прошепна той. — Ще тръгне…

В абсолютна тишина, в такава тишина, която всъщност всмуква звуците и ги задушава, целият жезъл пламна в чиста октарина.

Осмият цвят, създаден от светлината, която минава през силно магическо поле, заискри през тела, рафтове с книги и стени. Другите цветове се размазаха и се сляха в едно, като че ли светлината беше чаша джин, плисната върху акварела на света. Облаците над Университета заблестяха, изкълчиха се в очарователни и неочаквани форми и се заизнизваха нагоре.