Тери Пратчет: Еманципирана магия

Дадоха му време. Навън бурята вилнееше из небето и се опитваше да отнесе покривите на къщите.

Баба седна върху купчина книги и разтърка очи. Катенгъл протегна ръце към кесийката си с тютюна. Магьосникът с нервната кашлица бе изведен навън от свой колега.

— Уук — каза библиотекарят.

— Знам! — извика Баба, така че наполовина свитата цигара на Катенгъл изхвърча от безсилните му пръсти на парченца тютюн.

— Какво?

— Не е довършено!

— Кое?

— Тя не може да използва жезъла, разбира се — каза Баба и се изправи.

— Но ти каза, че е мела пода с него и че той я пази, и… — започна Катенгъл.

— Не-не-не — прекъсна го Баба. — Това означава, че жезълът сам се използва или, че използва нея, но тя никога не е била способна да използва него, схващаш ли?

Катенгъл погледна към двете бездиханни тела.

— Би трябвало да може да го използва. Това е абсолютно нормален магьоснически жезъл.

— О! — каза Баба — Значи тя е нормален магьосник, така ли?

Катенгъл се поколеба.

— Е, разбира се, че не. Не можеш да искаш от нас да я провъзгласим за магьосник. Има ли прецедент?

— Има ли какво? — остро попита Баба.

— Това никога не се е случвало по-рано.

— Много неща не са се случвали по-рано. Само веднъж се живее.

Катенгъл я погледна с няма молба в очите.

— Но това противоречи на тр…

Започна да казва „традицията“, но думата заглъхна в мълчание.

— Къде го пише? — победоносно попита Баба. — Къде пише, че жените не могат да бъдат магьосници?

През съзнанието на Катенгъл се втурнаха следните мисли:

… Никъде не го пише, пише го навсякъде.

… Но младият Саймън като че ли казваше, че навсякъде толкова прилича на никъде, че човек всъщност не може да открие разликата.

… Искам ли да ме запомнят като първия Ректор, допуснал жени в Университета? И все пак… ще ме запомнят, това е абсолютно сигурно.

… Тя наистина е много впечатляваща жена, когато застане по този начин.

… Тоя жезъл си има собствени идеи.

… В това има известен смисъл.

… Ще ми се смеят.

… Може да не стане.

… Може и да стане.

Тя не можеше да им се довери. Но нямаше избор.

Еск погледна към ужасните лица, взиращи се надолу към нея и към дългурестите тела, милостиво загърнати в плащове.

Ръцете й бяха изтръпнали.

В света на сенките, идеите са истински. Тази мисъл като че ли плъзна нагоре по ръцете й.

Тя беше жизнена мисъл, мисъл пълна с кипене. Еск се засмя и раздалечи ръцете си една от друга, а жезълът заблестя в тях като наситено електричество.

Нещата нервно започнаха да чуруликат, а едно-две от задните редици се заизмъкваха. Щом пазачите му го пуснаха бързо-бързо, Саймън залитна напред и се приземи на длани и колене върху пясъка.

— Използвай го! — закрещя той. — Точно така! Те се страхуват!

Еск му се усмихна и продължи да изследва жезъла. За пръв път тя успя да види каква точно е резбата.

Саймън грабна пирамидата на света и се затича към нея.

— Хайде! — каза той. — Те го мразят!

— Моля? — попита Еск.

— Използвай жезъла — припряно каза Саймън и посегна към него. — Ей! Той ме ухапа!

— Съжалявам — каза Еск. — Та за какво говорехме? — Тя вдигна очи и погледна хленчещите Неща, като че ли ги виждаше за първи път. — А, тези ли? Те съществуват само в главите ни. Ако ние не вярваме в тях, тях изобщо няма да ги има.

Саймън се огледа наоколо.

— Честно казано, не ти вярвам — каза той.

— Мисля, че вече трябва да се връщаме вкъщи — каза Еск. — Хората ще се тревожат.

Тя събра ръце и жезълът изчезна, макар че за един миг дланите й светеха, сякаш беше обгърнала свещ.

Нещата започнаха да вият. Няколко от тях паднаха.

— Важното при магията е как да не я използваш — каза Еск и хвана Саймън за ръката.

Той се вгледа в разпадащите се фигури около него и глупаво се ухили.

— _Не_ я използваш? — попита той.

— О, да — отвърна Еск, докато се приближаваха към Нещата. — Опитай сам.

Тя протегна ръце, извади жезъла от въздуха и му го предложи. Той посегна да го вземе, после отдръпна ръка.

— О, не — каза той. — Мисля, че не съм му особено симпатичен.

— Мисля, че ако аз ти го дам, няма да има проблеми. Няма къде да ходи — каза Еск.

— Къде изчезва той?

— Просто се превръща в представа за самия себе си, струва ми се.

Саймън отново протегна ръка и сви пръсти около блестящото дърво.

— _Така_ — каза той и го вдигна в класическата отмъстителна поза на магьосниците. — Ще ги науча аз тях!

— Не, не така.