Тери Пратчет - Еманципирана магия

— Вслушвал ли си се някога в нея?

— Не точно вслушвал, не — призна си Катенгъл. — Не като сграда.

— Добре тогава — каза Баба, като заобиколи един водопад, където бяха стояли стълбите към кухнята (прането на Госпожа Уитлоу никога вече нямаше да е същото). — Мисля, че е тук нагоре и по коридора, нали?

Тя профуча край трио удивени магьосници, които се изненадаха от нея и съвсем се сащисаха от шапката й.

Катенгъл се задъхваше след нея, но хвана ръката й пред входа на Библиотеката.

— Виж — отчаяно заговори той. — Не искам да те обидя, госпожице… хм, Мадам…

— Мисля, че вече става и Есмералда. След метлата, която споделихме и всичко останало.

— Мога ли да мина пръв? Това е моята Библиотека — примоли се той.

Баба се обърна, а на лицето й беше изписана изненада. После се усмихна.

— Разбира се. Много съжалявам.

— За пред хората, нали разбираш — извинително каза той и отвори вратата.

Библиотеката беше пълна с магьосници, които се грижат за книгите си така, както мравките се грижат за яйцата си и в моменти на опасност ги разнасят по почти същия начин. Водата стигаше дори дотук и се надигаше на доста неочаквани места, поради странните гравитационни ефекти на Библиотеката. Всички по-ниски лавици бяха опразнени и вериги от магьосници и студенти трупаха томовете върху всяка възможна маса и суха полица. Въздухът беше изпълнен с шума от ядосани, шумолящи страници, които почти заглушаваха далечния яростен вой на бурята.

Това очевидно притесняваше библиотекаря, който се стрелкаше от магьосник на магьосник, дърпаше ги безрезултатно за плащовете и викаше „уук“.

Той зърна Катенгъл и моментално се втурна към него. Баба никога по-рано не беше виждала орангутан, но нямаше никакво намерение да си го признае, така че запази самообладание, когато се озова срещу един дребен човек с шкембе, с изключително дълги ръце и с кожа, номер 52 върху тяло номер 46.

— Уук — обясни той — уууук.

— Предполагам — кратко отговори Катенгъл и сграбчи най-близкостоящия магьосник, който залиташе под тежестта на десетина големи вълшебни книги. Мъжът се облещи срещу него, като че ли той беше призрак, погледна настрани към Баба и изпусна книгите на пода. Библиотекарят потрепери.

— Господин Ректоре? — ахна магьосникът — Жив ли сте? Искам да кажа… чухме, че духът ви бил отнесен от… — той отново погледна към Баба, — … искам да кажа, помислихме… Триатъл ни каза…

— Ууук — каза библиотекарят, докато пъхаше няколко страници обратно между кориците им.

— Къде са младият Саймън и момичето? Какво сте направили с тях? — настойчиво попита Баба.

— Те… сложихме ги ей-тук — отвърна магьосникът и отстъпи назад. — Хм…

— Покажи ни — нареди Катенгъл. — И престани да заекваш, човече, човек би помислил, че никога по-рано не си виждал жена.

Магьосникът преглътна с мъка и закима яростно.

— Непременно. И… искам да кажа… моля, последвайте ме… хм…

— Нали не се канеше да кажеш нещо за традицията, а? — попита Катенгъл.

— Хм… не, господин Ректоре.

— Добре.

Те го последваха по съсипаните му пети, докато той бягаше между мъчещите се магьосници, повечето от които спираха да работят и се втренчваха, щом Баба минеше покрай тях.

— Започва да става неудобно — каза Катенгъл през крайчеца на устата си. — Ще трябва да те провъзглася за почетен магьосник.

Баба погледна право напред, а устните й почти не се помръднаха.

— Само да го направиш — изсъска тя, — и ще те провъзглася за почетна вещица.

Катенгъл моментално млъкна.

Еск и Саймън лежаха на маса в една от страничните читални, а половин дузина магьосници ги наглеждаха. Те притеснено се отдръпнаха, щом триото се приближи към тях, следвано по петите от клатушкащият се библиотекар.

— Мисля си — започна Катенгъл. — Дали не е по-добре да дадем жезъла на Саймън? Той е магьосник, а…

— Само през трупа ми — отвърна Баба. — Както и през твоя. Те получават силата си чрез него, още ли искаш да им дадеш?

Катенгъл въздъхна. Той тайничко се беше възхищавал на жезъла — един от най-хубавите, които беше виждал някога.

— Много добре. Права си, разбира се.

Той се наведе и положи жезъла върху спящото тяло на Еск, след което театрално се изправи. Не се случи нищо.

Някой от магьосниците нервно се закашля.

Продължи да не се случва нищо.

Резбата върху жезъла като че ли се хилеше.

— Не действа — каза Катенгъл, — нали?

— Уук.

— Дай му малко време — отвърна Баба.