Тери Пратчет - Еманципирана магия

Някой наблюдател над Диска би забелязал как малко петно земя близо до Кръглото Море искри като бижу в продължение на няколко секунди, а след това угасна.

Тишината в стаята бе нарушена от изтракването на дърво и жезълът изпадна от въздуха и тупна на масата.

Някой много тихо каза:

— Уук.

Най-сетне Катенгъл си спомни как да използва ръцете си и ги вдигна към мястото, където се надяваше, че са очите му. Всичко беше станало черно.

— Има ли… някой там? — попита той.

— Божичко, да знаеш как се радвам да те чуя, че го казваш — каза друг един глас. Тишината внезапно се изпълни с неясни гласове.

— Още ли сме там, където бяхме?

— Не знам. Къде бяхме?

— Тук, струва ми се.

— Можеш ли да протегнеш ръка?

— Не, освен ако не съм сигурна какво ще пипна, добри ми приятелю — каза Баба Уедъруекс с глас, който не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

— Всеки да се опита и да протегне ръка — нареди Катенгъл и едва сподави писъка си, когато една ръка като топла кожена ръкавица се вкопчи в глезена му. Чу се доволно, кратко „уук“, което успя да предаде облекчението, спокойствието и неподправената радост от докосването на друго човешко същество, или, както беше в този случай, антропоид.

Чу се драсване на кибрит, а след него се появи и благословено пламъче червена светлина, когато един магьосник в другия край на стаята запали цигара.

— Кой го направи?

— Съжалявам, господин Ректоре, навик.

— Който и да си, пуши колкото искаш.

— Благодаря, господин Ректор.

— Струва ми се, че сега различавам очертанията на вратата — каза един друг глас.

— Бабо?

— Да, със сигурност виждам…

— _Еск?_

— Тук съм, Бабо.

— Мога ли и аз да запаля, господине?

— Момчето с теб ли е?

— Да.

— Уук.

— Тук съм.

— Какво става?

— _Всички да млъкнат!_

Обикновената светлина, бавна и поносима за очите, се върна предпазливо в Библиотеката.

Еск се изправи и бутна жезъла. Той се изтърколи под масата. Тя усети как нещо се плъзна пред погледа й и посегна към него.

— Един момент — каза Баба и се втурна напред. Тя сграбчи Еск за раменете и се взря в очите й.

— Добре дошла обратно — каза тя и я целуна.

Еск вдигна ръка и потупа нещо твърдо върху главата си. Свали го, за да го разгледа.

Беше островърха шапка, малко по-малка от Бабината, но ярко синя и с няколко нарисувани сребърни звезди.

— Магьосническа шапка? — попита тя.

Катенгъл пристъпи напред.

— А, да — каза той и си прочисти гърлото. — Ами, ние си помислихме… стори ни се… както и да е, като го обсъдихме…

— Ти си магьосник — простичко каза Баба. — Господин Ректорът промени академичната традиция. Много проста церемония, всъщност.

— Тук някъде е жезълът — каза Катенгъл. — Видях го, че падна… ох.

Той се изправи с жезъла в ръка и го показа на Баба.

— Пък аз си мислех, че върху него има резба — каза той. — А този прилича на най-обикновена пръчка. — И това беше самата истина. Жезълът изглеждаше заплашителен и мощен като подпалка.

Еск завъртя шапката в ръцете си по същия начин, по който някой, който отваря многоочаквания лъскав пакет, открива в него морска сол, например.

— Много е хубава — несигурно каза тя.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Баба.

— И е островърха. — Някакси усещането, че си магьосник, не се различаваше от това да не си.

Саймън се наведе към нея.

— Запомни — каза той. — Ти трябва да си била магьосник. Тогава можеш да започнеш да гледаш в другата посока. Както ти каза.

Погледите им се срещнаха и те се засмяха.

Баба се опули срещу Катенгъл. Той сви рамене.

— Откъде да знам! — каза той. — Какво е станало със заекването ти, момчето ми?

— Изглежда е изчезнало, господине — щастливо отвърна Саймън. — Трябва да съм го изгубил някъде.

Реката все още беше кафява и набъбнала, но поне отново приличаше на река.

Беше необичайно горещо за късната есен и от цялата долна част на Анкх-Морпорк парата се вдигаше от хилядите килими и одеяла, проснати да съхнат. Улиците бяха пълни с тиня, което като цяло беше подобрение — внушителната урбанистична колекция на Анкх-Морпорк от умрели кучета беше отнесена в морето.

Пара се вдигаше и от плочките на личната веранда на Главния Ректор, както и от чайника на масата.

Баба се беше отпуснала в стар тръстиков стол и се наслаждаваше на закъснялата топлина, която пълзеше по глезените й. Тя лениво наблюдаваше група градски мравки, които бяха живели под плочките на Университета толкова дълго, че високото ниво на заобикалящата ги магия трайно бе променило гените им; та те местеха влажна бучка захар от захарницата върху миниатюрна вагонетка. Друга група изправяше мостик от кибритени клечки на края на масата.