Тери Пратчет - Еманципирана магия

— Това е майсторлък — отвърна Баба.

— Мислех си и че се движат по-бързо — продължи Катенгъл, — и, откровено казано, по-високо.

— Какво искаш да кажеш „по-високо“? — попита Баба, опитвайки се да компенсира тежестта на магьосника зад гърба й, докато те се връщаха нагоре по реката. Като всички пътници в повече, откак свят светува, той упорито се накланяше в погрешна посока.

— Ами, малко повече над дърветата — отговори Катенгъл и се сгуши, щом един мокър клон му отнесе шапката.

— Няма й нищо на метлата, стига ти да свалиш някое и друго кило — скастри го Баба. — Или би предпочел да слезеш и да вървиш пеша?

— Ако не се брои, обаче, че тъй или иначе половината време краката ми опират в земята — каза той. — Не бих искал да те притеснявам. Обаче, ако някой ме беше попитал да изброя опасностите при летене, да ти кажа, никога не би ми минало през ума да включа и това, че краката ми ще бъдат изпотрошени от висока орлова папрат.

— Ти пушиш ли? — попита Баба, втренчена строго напред. — Нещо гори.

— Беше само, за да си поуспокоя нервите от цялото това стремглаво гмуркане във въздуха, госпожо.

— Е, изгаси я веднага. И се дръж здраво.

Метлата изви нагоре и увеличи скоростта си до темпото на болен човек, трениращ джогинг.

— Господин Магьосник!

— Да?

— Когато казах дръж се…

— Да?

— Нямах предвид там.

Последва пауза.

— О, да. Разбирам. Ужасно съжалявам.

— Няма нищо.

— Паметта ми не е каквато беше… Уверявам те… не исках да те обидя.

— Не се обидих.

Те летяха един миг в мълчание.

— Въпреки това — замислено каза Баба, — струва ми се, че, общо взето, бих предпочела да си преместиш ръцете обратно.

Дъждът се лееше по ламаринените покриви на Невидимия Университет и се стичаше в канавките, където гарвановите гнезда, изоставени от лятото, плаваха като невероятно лошо построени лодки. Водата клокочеше по древните, загрубели тръби. Пробиваше си път под плочките и се здрависваше с паяците под стрехите. Скачаше от фронтоните и образуваше скрити езера високо горе сред върховете на кулите.

Цели екосистеми живееха по безкрайните покриви на Университета, в сравнение с които Горменгаст изглежда като бараката за инструменти на жп персонал; птици пееха в миниатюрни джунгли, израснали от ябълкови семки и семена на бурен, малки жабчета плуваха в горните водосточни тръби, а една колония от мравки трескаво създаваше интересна и сложна цивилизация.

Единственото нещо, което водата не успяваше да направи, беше да избълбука през фигурите на декоративните водоливници, наредени по покривите. Това беше така, защото водоливниците изчезнаха и се подслониха в таванските помещения още при първия признак за дъжд. Те потвърдиха мнението, че само защото си грозен, не означава, че си и глупав.

Дъждът падаше на потоци. На реки. На морета. Но най-вече падаше през покрива на Голямата Зала, където двубоят между Баба и Катенгъл беше пробил огромна дупка, а Триатъл усещаше, че по някакъв странен начин дъждът вали лично върху него.

Той стоеше върху една маса и организираше групите студенти, които откачаха портретите и древните гоблени преди да са прогизнали. Трябваше да е маса, тъй като подът вече беше потънал няколко сантиметра във вода.

За нещастие, обаче, не дъждовна вода. Това беше вода с истинска самоличност, с отличителния характер, който водата придобива след дългото й пътуване през тинест район. Тя притежаваше плътното съдържание на истинска Анкхианска вода — твърде гъста за пиене, твърде подвижна за оране.

Реката беше излязла извън бреговете си и един милион малки рекички сега се стичаха назад, като избиваха през мазетата и играеха на криеница под плочките. От време на време се чуваше далечен тътен, когато някоя забравена магия в наводнен подземен затвор дадеше накъсо и се предадеше. На Триатъл хич не му се нравеха някои от неприятните бълбукания и съскания, които се измъкваха на повърхността.

Помисли си отново колко хубаво би било да е един от онези магьосници, които живеят някъде в някоя малка пещера, събират билки, мислят важни мисли и разбират какво говорят бухалите. Но най-вероятно пещерата щеше да е влажна, а билките — отровни, пък и Триатъл никога не можеше да е сигурен в края на краищата точно кои мисли бяха наистина важни.

Той слезе тромаво на земята и зашляпа из тъмната, въртяща се вода. Е, той беше направил всичко, което зависеше от него. Беше се опитал да организира старшите магьосници да поправят покрива с магия, но това беше предизвикало голям спор по въпроса кои магии да се използват и консенсус, че това, във всеки случай, е работа за занаятчии.