Тери Пратчет: Жътварят

Танцът „Морис“ е присъщ за всички обитаеми светове в мултивселената.

Играят го под синьо небе, за да отпразнуват събуждането на земята за живот, и под ярки звезди, защото иде пролет и с малко късмет заледеният въглероден двуокис пак ще се разтопи. Този подтик изпитват и твари от водните дълбини, които никога не са зървали слънце, и хора от градовете, чийто единствен допир с кръговрата на природата е сблъсъкът на тяхното „Волво“ с овца на пътя.

Танцуват го невинно млади математици с рошави бради под звуците на неумело изсвирената с акордеон „Квартирантът на мисис Уиджъри“, танцуват го безмилостно и „Морис-нинджите от Нов Анкх“, които владеят странни и ужасяващи хватки с обикновена кърпа и камбанка в ръце.

И никой никога не го изпълнява както трябва.

Освен в Света на Диска, който е плосък и се крепи върху гърбовете на четири слона, а те на свой ред се носят в пространството върху корубата на Великата А’Туин, световната костенурка.

Но дори там го играят правилно само на едно място — селце високо в планините Овнерог, където важната и простичка тайна се предава от поколение на поколение.

Там мъжете танцуват през първия ден на пролетта ту напред, ту назад, вързали звънчета под коленете си, с развени бели ризи. Хората се събират да ги гледат. После ядат печен вол на шиш и, общо взето, смята се за хубав ден да излезеш на открито с цялото семейство.

Но тайната не е в това.

Тя е скрита в другия танц.

А той няма да бъде изпълнен още известно време.

Чува се тиктакане като от часовник. И наистина в небето има часовник, цъкането на прясно изсечените секунди се излива от него.

Поне прилича на часовник. Всъщност обаче е пълната противоположност на часовник, а най-голямата стрелка прави само една обиколка на циферблата.

Под мътното небе се е разположила една равнина. Покриват я меки заоблени форми, които биха могли да ви напомнят за нещо друго, ако ги видите отдалеч. А видите ли ги отдалеч, много ще се радвате, че не сте по-наблизо.

Три сиви силуета се рееха над формите. Не е възможно да се опише с нормален език точно какво представляваха те. Някои хора биха ги нарекли херувими, макар че нямаха и помен от закръглени розови бузки. Допустимо е да причислим силуетите към онези, които се грижат гравитацията да действа, а времето да си остане нещо отделно от пространството. Нека бъдат ревизори, ако предпочитате. Ревизори на действителността.

Те беседваха, без да говорят. Не се нуждаеха от приказки. Просто променяха действителността така, сякаш са беседвали.

Един рече: „Никога не се е случвало. Осъществимо ли е?“

Един рече: „Наложително е да бъде сторено. В случая имаме личност. А за всяка личност настъпва и край. Само силите се съхраняват.“

Това бе казано с доловимо самодоволство.

Един рече: „Освен това… имаше нередности. Има ли личност, има и нередности. Всеизвестен факт.“

Един рече: „Нима си е вършил работата неумело?“

Един рече: „Не. В това не можем да го упрекнем.“

Един рече: „Ето ви разковничето. Превръщането в личност води до неефективност. Не бива да допуснем да се разпространява. Представете си, че и гравитацията се сдобие с личност. Ами ако реши и да харесва хората?“

Един рече: „Да изпитва влечение към тях, така ли?“

Един рече с глас, който би изстинал още повече, ако вече не беше на абсолютната емоционална нула: „Не.“

Един рече: „Съжалявам. Аз само се пошегувах.“

Един рече: „Освен това той понякога размишлява за работата си. Такова умуване е опасно.“

Един рече: „Безспорно.“

Един, който май се замисли за нещо, рече: „Момент, моля. Не си ли послужи с местоимението в единствено число «аз»? Да не би и у теб да се развива личност?“

Един рече гузно: „У кого? У нас ли?“

Един рече: „Където има личности, има и разногласия.“

Един рече: „Да, да, самата истина.“

Един рече: „Добре, но внимавай в бъдеще.“

Един рече: „Значи решихме?“

Озърнаха се нагоре към лика на Азраел, изпъкващ на фона на небето. Всъщност той беше небето.

Азраел кимна бавно.

Един рече: „Чудесно. Къде се намира онова място?“

Един рече: „В Света на Диска. Носи се в пространството върху корубата на гигантска костенурка.“

Един рече: „А, значи е от онези места. Аз ги мразя.“

Един рече: „Пак го направи. Ти каза «аз».“

Един рече: „Не! Не! Не съм го казал! Аз изобщо не съм казвал «аз»!… Ох, мамка му…“

Силуетът пламна и изгоря, както малко облаче изпарения се разтваря във въздуха — бързо и без остатъчна мръсотия. Почти незабавно се появи друг, абсолютно неразличим от изчезналия си събрат.