Тери Пратчет - Жътварят

Махалото е толкова остро, че ако го бе видял Едгар Алън По, щеше да се откаже от напъните да съчинява мрачните си разкази и щеше да стане комедиант в пътуваща трупа. То се клатушка с тихо бръмчене и полека нарязва на тънки парчета периодичност пушения бут на вечността.

Смърт мина плавно край часовника и влезе в унилия здрач на своя кабинет. Неговият слуга Албърт го чакаше с кърпата и четките.

— Добро утро, господарю.

Смърт седна безмълвен в голямото си кресло. Албърт уви кърпата около ъгловатите му рамене.

— Поредният приятен ден — подхвана слугата разговорчиво.

Смърт не продума.

Албърт изтръска парцала за лъскане и дръпна назад качулката на Смърт.

— АЛБЪРТ.

— Да, сър?

Смърт извади изпод наметалото си малкия златен животомер.

— ВИЖДАШ ЛИ ТОВА?

— Да, сър. Много хубавичко е изработен. Не съм виждал такъв досега. Чий е?

— МОЯТ.

Очите на Албърт се извиха тутакси към големия животомер в черна рамка върху единия ъгъл на бюрото. В него нямаше нито песъчинка.

— Нали онзи беше вашият, сър?

— ДА, БЕШЕ. СЕГА Е ТОЗИ. ПОДАРЪК ЗА ПЕНСИОНИРАНЕТО. ОТ САМИЯ АЗРАЕЛ.

Албърт се взря в дребния предмет върху дланта на Смърт.

— Но… има пясък, сър. И тече.

— ИМЕННО.

— Но това означава, че… Исках да кажа…

— ОЗНАЧАВА, АЛБЪРТ, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ПЯСЪКЪТ ЩЕ ИЗТЕЧЕ ДОКРАЙ.

— Знам, сър, но… вие… Нали уж Времето се случва само на другите. Не е ли така, сър? Не и на вас, сър!

В края на изречението гласът на Албърт вече умоляваше.

Смърт дръпна кърпата от раменете си и се надигна.

— ЕЛА С МЕН.

— Но вие сте Смърт, господарю — бърбореше Албърт, подтичвайки с кривите си крака след високата фигура по коридора към конюшнята. — Това е някаква шега, нали? — добави с надежда.

— НЕ СЪМ ПРОЧУТ С ЧУВСТВОТО СИ ЗА ХУМОР.

— Е, да, разбира се, не исках да ви обидя. Чуйте ме, моля ви — не можете да умрете, защото сте Смърт, няма как да сполетите самия себе си, ще е като змията, дето си налапала опашката…

— ВЪПРЕКИ ТОВА ЩЕ УМРА. НЯМА ОБЖАЛВАНЕ.

— Но какво ще стане с мен?

Ужасът искреше в думите на слугата като метални люспици по острието на наточен нож.

— ЩЕ ИМА НОВ СМЪРТ.

Албърт се поизпъчи.

— Убеден съм, че не бих могъл да служа на друг господар.

— ТОГАВА СЕ ВЪРНИ В СВЕТА. ЩЕ ТИ ДАМ ПАРИ. ТИ МИ СЛУЖЕШЕ ДОБРЕ, АЛБЪРТ.

— Но ако се върна…

— ДА — потвърди Смърт. — ЩЕ УМРЕШ.

В топлия полумрак на конюшнята светлият жребец на Смърт вдигна глава от зоба и леко изцвили вместо поздрав. Името му беше Бинки. Истински кон. Смърт бе правил опити с огнени или костеливи жребци, но установи, че са непрактични, особено огнените, които най-често подпалваха сламата по пода и после гледаха засрамено.

Смърт свали седлото от куката и се озърна към Албърт, който имаше проблеми със съвестта си.

Преди хилядолетия бе предпочел да служи на Смърт, за да не умре. Не беше безсмъртен в точния смисъл на думата. Времето нямаше достъп до владенията на Смърт. Тук имаше само вечно променливо „сега“, което обаче се проточваше безкрайно. На Албърт му оставаха някакви си два месеца истинско време. Скъпеше дните си като златни кюлчета.

— Аз… ъ-ъ… Тоест…

— СТРАХ ТЕ Е ДА УМРЕШ ЛИ?

— Не че не искам… Все пак винаги съм… Но животът е навик, който не е лесно да загърбиш…

Смърт го наблюдаваше с любопитство, сякаш виждаше паднал по гръб бръмбар, който все не успява да стъпи на крачетата си.

След малко Албърт потъна в мълчание.

— РАЗБИРАМ ТЕ — увери го Смърт и взе от куката оглавника на Бинки.

— Но вие май не се тревожите! Наистина ли ще умрете?

— ДА. ПРЕДСТОИ МИ ГОЛЯМО ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

— Тъй ли? Не се ли страхувате?

— НЕ ЗНАМ КАК ДА СЕ СТРАХУВАМ.

— Мога да ви науча, ако желаете — промърмори Албърт.

— НЕ. БИХ ИСКАЛ ДА СЕ НАУЧА САМОСТОЯТЕЛНО. ЩЕ ПРЕЖИВЕЯ РАЗЛИЧНИ СЛУЧКИ. НАЙ-ПОСЛЕ.

— Господарю… ако си отидете, ще има ли?…

— АЛБЪРТ, НОВ СМЪРТ ЩЕ ВЪЗНИКНЕ ОТ УМОВЕТЕ НА ЖИВИТЕ.

— А-а… — На слугата като че му олекна. — Случайно да знаете какъв ще е по нрав?

— НЕ.

— Дали не е по-добре да… сещате се, да поразтребя, да подготвя списък на инвентара, такива ми ти работи?…

— СПОЛУЧЛИВО ХРУМВАНЕ — промълви Смърт колкото можа по-благо. — И КОГАТО СРЕЩНА НОВИЯ СМЪРТ, ЩЕ ТЕ ПРЕПОРЪЧАМ ГОРЕЩО.

— О, значи ще го срещнете?

— НЕПРЕМЕННО. А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

— Толкова скоро ли?

— АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! — Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. — ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!