Тери Пратчет - Жътварят

Албърт се отдръпна уплашен.

— И щом вече го имате, какво ще го правите?

Смърт яхна коня.

— ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ.

Празненството беше в разгара си. Плакатът с надпис „Сбогум, Уиндъл, 130 славни гудини“ леко провисваше в горещия задух. Обстановката наближаваше момента, когато за пиене е останал само пунш, а за ядене — странният жълтеникав сос с твърде подозрителните сухарчета, обаче никой не се сърди. Магьосниците си бъбреха с пресиленото оживление на хора, които се виждат по цял ден, а сега трябва да прекарат заедно и цялата вечер.

Насред тази шумотевица Уиндъл Пунс седеше с огромна чаша ром в ръка и смешна шапчица на главата. Едва не се разплака.

— Истинско Прощално тържество! — мънкаше си под носа. — Не сме имали такова, откакто дъртият Хоксол Драскача си отиде, беше още през… хъм, годината на Страховития… хъм, делфин. Вече си мислех, че са забравили как се правят.

— Библиотекарят порови и ни обясни подробностите — вметна Ковчежникът и посочи едрия орангутан, който се мъчеше да надуе пищялка за купони. — Той приготви и банановия сос. Надявам се някой да го изяде най-сетне. — Той се наведе по-близо до ухото на събеседника си. — Да ти сипя ли малко картофена салата? — попита с гръмкия натъртен глас, използван често в разговорите със слабоумни и старци.

Уиндъл поднесе трепереща свита длан към ухото си.

— К’во? К’во?

— Още!… салата!… Уиндъл?

— Не, благодаря.

— А наденичка?

— К’во?

— Наденичка!

— От тях ужасно ми се подува коремът нощем — отвърна Уиндъл.

Поумува и си взе пет наденички наведнъж.

— Ами… — развика се Ковчежникът — случайно знаеш ли точния час?…

— Ъ?

— Питам!… за!… точния!… час!

— В девет и половина — осведоми го Уиндъл веднага, макар и с леко фъфлене.

— О, много приятно — установи Ковчежникът, — тъкмо ще си освободиш остатъка от вечерта.

Уиндъл порови в плашещите дълбини на инвалидната си количка, същинска гробница на вехти възглавнички, книги със стърчащи картончета за отбелязване на страници и прастари недоядени сладкиши. Решително извади тефтерче със зелени корици и го тикна в ръцете на Ковчежника.

На корицата се мъдреше неуверен надпис „Уиндъл Пунс. Дневникъ“. Огризка от бекон отбелязваше настоящата дата.

Под „Задачи за днес“ беше надраскано „Да умра“.

Ковчежникът не се сдържа и обърна на следващия ден.

Ами да. Там пък беше написано „Да се родя“.

Погледът му сам се насочи към масичката в единия ъгъл на стаята. Въпреки блъсканицата около масичката оставаше празно пространство, сякаш никой не се престрашаваше да навлезе в него.

В описанието на Прощалното тържество имаше изрични указания за масичката. Трябваше да бъде застлана с черна покривка с избродирани няколко магически сигли. На нея поставиха чиния с по-вкусни сандвичи. До чинията стърчеше чаша, пълна с вино. След оживени спорове магьосниците решиха да сложат и смешна хартиена шапчица.

В погледите на всички се четеше очакване.

Ковчежникът извади часовника си и отвори капачето.

Беше от наскоро излезлите на мода джобни часовници със стрелки, които в момента показваха девет и четвърт. Той го разтръска. От мъничък люк под числото 12 се подаде миниатюрно духче и се сопна:

— Стига си ме друсал, шефе, въртя педалите колкото сили имам.

Ковчежникът затвори часовника и се огледа унило. Май никой не гореше от желание да доближи Уиндъл Пунс. И изглежда на Ковчежника се падаше задължението да поддържа учтивия светски разговор. Обмисли подходящите теми. Във всички се криеха поводи за неловки гафове.

Уиндъл Пунс му помогна да се измъкне от положението.

— Мисля да се върна в света като жена — сподели нехайно.

Ковчежникът безмълвно отвори и затвори уста.

— Очаквам го с нетърпение — продължи Пунс. — Може да е… хъм, голяма забава.

Ковчежникът порови отчаяно в ограничения си репертоар от светски реплики, свързани с жените. Наведе се към сбръчканото ухо на Пунс.

— Не им ли се пада твърде много пране? И оправяне на легла, и готвене, и още какво ли не?

— Ха, не и при живота, който съм намислил — непреклонно заяви Уиндъл.

Ковчежникът стисна устни. Архиканцлерът потропа с лъжица по голямата маса.

— Събратя… — подхвана, щом настъпи някакво подобие на тишина.

Отвърнаха му със силни и нестройни вопли на веселие.

— … както ви е известно, тази вечер сме се събрали да почетем напускането… — нервен смях — … на стария ни приятел и колега Уиндъл Пунс. Знаете ли, като гледам Уиндъл седнал ей там, случайно си спомних оная историйка за кравата с трите дървени крака. Имало една крава, която…