Тери Пратчет - Жътварят

— Хвърчахме в безсмислен зигзаг — сети се за безпогрешно верния отговор млада мушица.

— Не, преди това.

— Ъ-ъ… Разказваше ни за Великата пъстърва.

— Да, бе. Вярно. Пъстървата. Вижте сега, ако сте били добри мушици, хвъркали сте почтено в зигзаг насам-натам…

— … и сте почитали по-старите и по-умните от вас…

— … да, почитали сте по-старите и по-умните от вас, тогава накрая Великата пъстърва…

Хам.

Хам.

— Да? — подкани една от младите.

Не дочака отговор.

— Какво ще стори тогава Великата пъстърва? — неспокойно попита друга мушица.

Взряха се в разширяващите се кръгове по водата.

— Свято знамение! — отрони след малко някоя мушица. — Помня, разказвали са ми за това! Великият кръг във водата! Трябва да е знамение от Великата пъстърва!

Най-възрастната от младите мушици наблюдаваше водата замислено. Започваше да проумява, че като най-старша сред присъстващите вече има привилегията да хвърка най-близо до повърхността.

— Разправят — горещеше се онази най-горе сред хвъркащата на зигзаг тълпа, — че когато Великата пъстърва те прибере при себе си, отиваш в земя, изобилстваща на… на… — Еднодневките не се хранят. Мушицата се обърка. — Изобилстваща на вода — довърши смутено.

— Знам ли… — промълви най-старата.

— И там сигурно е чудесно — заяви най-младата.

— Тъй ли? Защо ти хрумна?

— Ами никоя още не е поискала да се върне оттам.

А пък най-древните живи твари в Света на Диска бяха прочутите борове-бройкаджии, които растат точно под линията на вечните снегове по високите склонове на планините Овнерог.

Боровете-бройкаджии са сред малкото известни примери за еволюция на заем.

Повечето видове животни и растения се развиват самостоятелно, оправят се, както могат, в движение според предначертаното от майката-природа. Всичко това е много естествено, органично и в хармония с тайнствените цикли на Космоса, който впрочем се придържа към мнението, че няма нищо по-добро от милиони години, прекарани в проби и грешки, за да укрепне духът на някой вид, а в други случаи — и гръбнакът му.

Вероятно този възглед е в пълно съгласие и с колективното мнение на вида, но от гледна точка на отделния му представител е същинска гадост.

А боровете-бройкаджии си спестиха подобни неприятности, като оставиха разни, други зарзавати и треволяци да еволюират вместо тях. Семенце от такъв бор, попаднало където и да е по Диска, незабавно си присвоява най-успешния местен генетичен код чрез морфичен резонанс. Така се развива в растение, което подхожда идеално на почвата и климата, и обикновено се справя несравнимо по-добре от местните дървета, а често успява и да им отнеме територията.

Все пак най-забележителната особеност на боровете-бройкаджии е способността им да броят.

Те осъзнали, макар и смътно, че хората са се научили да определят възрастта на дървото, като броят годишните му пръстени. Първите борове-бройкаджии си въобразили, че именно тази е причината хората да секат дървета.

За една-единствена нощ всеки бор-бройкаджия преустроил генетичния си код и изобразил върху кората си на равнището на човешки очи своята точна възраст с бледи цифри. И за не повече от година боровете-бройкаджии били изсечени почти до пълно изчезване от предприемчиви търговци на декоративни номера за къщи. Съвсем малко от тях все още оцеляват в труднодостъпни райони.

Шестте бора-бройкаджии в малката горичка слушаха най-стария, чийто неравен ствол оповестяваше, че е на тридесет и една хиляди седемстотин тридесет и четири години. Разговорът се проточи седемнадесет лета и зими, но тук го цитираме в ускорен вариант.

— Помня времето, когато наоколо не бяха само поля.

Боровете се загледаха в хилядите километри до хоризонта. Небето примигваше като при некадърно направени специални ефекти за филм с пътуване във времето. Падна сняг, задържа се миг и се стопи.

— А какво имаше? — попита най-близкият до него бор.

— Лед. Ако изобщо заслужаваше да се нарича лед. В онези дни имаше свестни глетчери. А не като сегашния лед — задържа се един сезон, през следващия изчезва. Онзи се застояваше столетия наред.

— Но какво стана с него?

— Отиде си.

— Къде?

— Където отиват всички неща накрая.

— Олеле, тази беше студеничка…

— За какво говориш?

— За зимата, дето свърши преди малко.

— Ти туй зима ли го наричаш? Когато бях фиданка, имаше такива зими, че…

Дървото изчезна.

След стъписана пауза, продължила две-три години, друг от горичката се обади: