Тери Пратчет - Невиждани академици

Това се случи в полунощ в Анкх-Морпоркския Кралски музей на Изкуствата[1].

На новия му служител Рудолф Пръснатов средно по веднъж на минута му хрумваше, че като цяло сигурно нямаше да е зле да беше споменал на Куратора за неговата никтофобия, страха му от странни звуци и, както беше разбрал наскоро, страха му от абсолютно всичко, което можеше да види (а като стана дума, и което не можеше да види), чуе, помирише или усети да плъзва по гърба му през безкрайните часове докато е на стража през нощта. Нямаше полза от това да си каже, че всичко тук е мъртво. Това изобщо не му помагаше. Значеше, че така той се откроява.

И тогава той чу хлипането. Сигурно и крясък нямаше да е чак толкова зле. Поне когато чуеш крясък, си сигурен. А тихото хлипане е нещо, което слухтиш, дали ще го чуеш отново, защото няма как да си сигурен.

Той вдигна лампата си в разтреперана ръка. Тук не би трябвало да има никой. Сградата беше надеждно заключена, никой не можеше да влезе. Както, като си помисли човек, и да излезе. Поиска му се да не си беше помислял за това.

Той беше в подземието, което не беше от най-ужасяващите места по обиколката му. Тук имаше най-вече просто стари рафтове и шкафове пълни с неща, които бяха почти, но определено не и напълно изхвърлени. Музеите не обичат да изхвърлят неща, та да не би те се окажат много значими впоследствие.

Още едно изхлипване, последнато от издращване на ... керамика?

Значи плъх, някъде по задните лавици? Плъховете не хлипат, нали?

- Виж, не искам да ми се налага да ходя до там да те хвана! - произнесе Пръснатов от дълбините на сърцето си.

И лавиците се взривиха. На него му се сториха като на забавен кадър, късове керамика и статуетки пръскащи се докато хвърчат към него. Той се прекатури по гръб, а вълната мина над главата му и се разби в полиците по отсрещната стена, съсипвайки ги.

Пръснатов лежеше на пода в мрака, неспособен да помръдне, очаквайки всеки момент да бъде разкъсан от фантомите, бликащи от неговото въображение.

Дневният персонал го намери сутринта, дълбоко заспал и покрит с прах. Чуха обърканите му обяснения, държаха се с него мило и се съгласиха, че друга кариера би била по-подходяща за темперамента му. Зачудиха се замалко, какво ли е имал предвид, защото и най-добрите нощни пазачи са малко озадачаващи хора, но скоро им изхвръкна от главите... заради находката.

По-късно г-н Пръснатов си намери работа в магазина за домашни любимци на Пеликулски Стъпала, но напусна след три дни, защото начинът, по който го гледали котенцата, предизвиквал у него кошмари. Светът може да бъде много жесток към някои хора. Но той тъй и не каза на никого за великолепната бляскава дама държаща голяма топка над главата си, която му се усмихна преди да изчезне. Не искаше хората да си мислят за него, че е странен тип.

Но май е дошло време да си поговорим за леглата.

Лектрологията - науката за леглото и прилежащото му обкръжение, може да бъде извънредно полезна и да разкаже много за собственика си, ако не друго, то че е много вещ и умел творец на авангардни инсталации.

Леглото на Архиканцлера Ридкъли от Невиждания Университет например си е легло и половина с осем колони. Включваше малка библиотека, барче и хитроумно вградена добре затворена тоалетна, която да му спести онези дълги студени нощни похождения със съпътстващия им риск да се препъне в чехли, празни бутилки, обуща и всякакви други препятствия изникващи пред мъж в тъмното молещ се само следващото нещо, на което ще се натъкне кракът му да е порцеланово или поне да се чисти лесно.

Леглото на Тревър Младонадеждов е къде ли не: подът у някой приятел, в сеното на някоя плевня оставена незаключена (което обикновено е много по-миризлив вариант) или в някоя стая в изоставена къща (въпреки че тея дни те са много кът), или пък спи на работа (но винаги много внимава в тези случаи, защото дъртият Смиймс изглежда изобщо никога не спи и може да го хване по всяко време). Трев може да спи навсякъде и го прави.

Гленда спи в прастар железен креват[2], чиито пружини и матрак полека и милостиво се бяха оформили по нея в течение на годините, образувайки щедра вдлъбнатина. Дъното на този висящ одър се държи над пода от една копа много евтини пожълтели любовни романи от онзи вид, с който някак естествено върви думата „пенюар”. Би умряла ако някой разбереше, или по-вероятно този някой би умрял ако тя разбереше, че е разбрал. Обикновено на възглавницата има прастаро плюшено мече на име Треперко.