Тери Пратчет - Невиждани академици

Длъжността Пазител на Традициите неминуемо се беше стоварила върху плещите на Пондър Стибънс, на когото му се струпваха всички задължения изискващи някой, който да си мисли, че нещата трябва да стават навреме и че числата трябва да излизат точно.

За съжаление, когато беше отишъл да уточни туй онуй с предишния Пазител на Традициите, който, както се съгласяваха всички, нещо не се беше мяркал напоследък, той установи, че човекът бил умрял преди двеста години. Не че беше чак толкова необичайно това нещо. Пондър след всичките си години в Невиждания все още не знаеше точния брой на преподавателския състав. Как можеше да ги проследи някой в наши дни в тази сграда, където стотици кабинети си деляха един прозорец, но само като се погледне отвън, или където стаите се изместваха нощем от вратите си, неусетно пресичаха задрямалите зали и приставаха някъде съвсем другаде?

В собствения си кабинет един магьосник може да прави каквото си поиска. Някога това е означавало, че може да пуши каквото му скимне и да пърди на воля без да се извинява. Сега означаваше, че си надстроява стаята в система от изометрични измерения. На Пондър не му беше лесно да протестира, защото дори Архиканцлерът го правеше: в банята си имаше половин миля поток за пъстърви, а и твърдеше, че тъкмо игричките в собствения му кабинет са нещото, което държи един магьосник настрани от белите. И, както всеки знаеше, вярно си беше. Обикновено това го вкарваше не в бели, а в неприятности.

Пондър не възразяваше, защото вече беше прозрял, че мисията на живота му е да подклажда огньовете поддържащи Муструм Ридкъли добре загрят, с което да се постигне задоволството на университета. Както на кучето се отразяват настроенията на стопанина му, така и университетът отразява Архиканцлера си. Всичко което можеше да стори той като, както беше установил, единствената напълно съзнателна и съвестна личност в университета, беше да поддържа нещата колкото се може повече в руслото им, да потушава врясъците по отношение на особата, по-рано известна като Декана и да намира начини да държи Архиканцлера достатъчно забаламосан за да не се пречка на Пондър.

Пондър тъкмо се канеше да остави Книгата на Традициите, когато тежките страници се отвориха с трясък.

- Странно.

- Как се вкоравяват само тези стари подвързии, - вметна Ридкъли - Понякога придобиват самостоятелен живот.

- Някой да е чувал за професор Х.Ф. Подкреватски или за доктор Ератамус?

Преподавателският състав прекрати да гледа към вратата и се спогледа.

- На някой да му проблясва нещо? - подкани ги Ридкъли.

- Даже не промъждуква, - отвърна ведро Лекторът по Съвременни Руни.

Архиканцлерът се обърна наляво.

- Ами ти, Декане? Познаваш всичките стари...

Пондър изстена. Останалите магьосници затвориха очи и се присвиха.

Ридкъли се втренчи в двата празни стола, всеки с по един отпечатък от ягодица. Един двама от преподавателския състав захлупиха шапки над очите си. Вече бяха минали две седмици и изобщо не беше тръгнало на оправяне.

Той пое дълбоко въздух и изрева:

- Предател!

Ужасно е да се каже такова нещо на две вдлъбнатини в тапицерия.

Завеждащият катедра Неопределени Изследвания сръга Пондър Стибънс, давайки му да се разбере, че той, за пореден път, е избран за дежурна жертва.

За пореден път.

- Да ни напусне той за някаква си шепа сребърници! – скара се на вселената като цяло Ридкъли.

Пондър си прочисти гърлото. А само как се беше надявал, че ловът на Мегапода ще отвлече мислите на Археканцлера от тази тема, да обаче умът на Ридкъли пак и пак се връщаше към отсъствието на Декана като език не спиращ да опипва щърбината от изваден зъб.

- Ъ, в интерес на фактите, доколкото е известно, неговото възнаграждение е най-малкото... – започна той, но при настоящото настроение на Ридкъли никакъв отговор не би могъл да е правилен.

- Възнаграждение ли? Откога, питам се аз, магьосниците работят на надница? Ние се занимаваме с чиста наука, г-н Стибънс! Не ни пука за някакви си пари!

За нещастие Пондър беше чист логик, който в мигове на мисловно объркване се облягаше на разумността и правдивостта, което спрямо един разгневен Архиканцлер не беше особено, ако употребим подходящия академичен термин, адекватно. Освен това той не мислеше стратегически, което винаги е погрешно при разговори с учени колеги, и в резултат на всичко това той допусна грешката да прибегне в този момент към здрав смисъл:

- Това е защото всъщност нямаме много за какво да плащаме, а ако на някого му потрябват джобни, просто си взима от голямото гърне...