Тери Пратчет - Невиждани академици

- Именно, майсторе.

Смиймс погледна надолу към момчето. Не е негова вината, помисли си той, какво да направи, че си е такъв. Обзе го нехарактерен порив на сърдечна топлина.

- Схватливо момче си ти, - похвали го той – Някой ден може пък да станеш главен оклепвач.

- Благодаря ви, сър, - отвърна Лут – Но ако нямате нищо против, надявах се на нещо по-скоро на свеж въздух, така да се каже.

- О, - въздъхна Смиймс – това може и да е малко ... затруднително, така да се каже.

- Да, сър. Знам.

- Просто има твърде... е добре, виж сега, не че е до мен, но, такова... така де... ами, нали знаеш. Заради хората е. Нали ги знаеш, какви са хората.

- Да. Знам, какви са хората.

Изглежда като плашило, а говори префинено като някой джентълмен, помисли си Смиймс. В ума бръснач, в лицето говно. Поиска му се да потупа малкия... приятел по неуместно кълбовидната му глава, но се въздържа.

- Най-добре да си стоиш долу в свещоливницата, - заключи той – Там е топло и закътано и си имаш собствена постелка и всичко е мирно и кротко, а?

За негово облекчение момчето замлъкна докато вървяха по коридорите, но накрая промълви замислено:

- Чудех се, сър... Свещта, която никога не гасне, колко ли пъти ... не е угасвала?

Смиймс преглътна канещата се да излезе от устата му хаплива забележка. Някак си знаеше, че в дългосрочна перспектива това щеше само да усложни положението.

- Свещта, която никога не гасне, пропусна да угасне три пъти откакто аз съм Просто Момче за Свещите, момко, - отговори той – Рекорд си е това!

- Завидно постижение, сър.

- Да пукна, така си е! При това въпреки всичките му странни работи, дето се случват напоследък.

- Наистина ли, сър? – оживи се Лут – Да не са се случили по-странни неща от обикновено?

- Млади... момко, по-странни от обикновено неща се случват непрекъснато.

- Едно от момчетата в миялнята ми каза, че вчера всички тоалетни на Тесарактичния етаж[5] се превърнали в овце, - заразправя Лут – Щеше ми се да го видя това.

- На твое място не бих ходил по надалече от миялните, - намеси се бързо Смиймс – И недей да се бъркаш в това, какво правят господата. Те са най-великите умове на света, от мен да знаеш. Само като ги попиташ... – той се замисли да се сети за нещо наистина трудно, като например – Колко прави 864 по 316...?

- 273024, - произнесе не съвсем шепнешком Лут.

- Какво? – шашардиса се Смиймс.

- Само си мислех на глас, - оправда се Лут.

- А. Хубаво. Ъъ... Е, това е то, виждаш ли. Те ти дават отговора преди да си се усетил. Най-великите умове на света, - си дойде на думата Смиймс, дълбоко вярващ, че повторението е майка на знанието – Най-великите умове. Нагърбили се с проблемите на вселената. Най-великите умове!

- Е, на това му се казваше забава, - отбеляза Муструм Ридкъли, Архиканцлерът на университета докато се отпускаше в едно огромно кресло във Всекинощната Стая толкова устремно, че насмалко да отскочи като от трамплин – Ще трябва пак да го направим някой път.

- Да, сър. Ще трябва. След сто години, - съобщи самодоволно новият Пазител на Традициите прелиствайки страниците на огромната си книга.

Като стигна до пращящия лист озаглавен „Ловът на Мегапода”, записа датата и времето, което им отне да уловят споменатия Мегапод и се подписа засукано: Пондър Стибънс[6].

- Между другото, какво е Мегапод? – поинтересува се Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания докато си сипваше портвайн.

- Някакъв вид птица, ако не се лъжа, - отвърна разсеяно Архиканцлерът и посочи с ръка количката с питиетата – Заповядайте.

- Първоначалният Мегапод е открит в помощник-лакейския килер, - информира ги Пазителят на Традициите – Изплъзнал се е посред вечеря и предизвикал това, което моят предшественик отпреди хиляда и сто години определя като ... „същинска джабала докато Колегите го преследваха из университетските помещения със забележителна веселба и приповдигнат дух”.

- Защо? – обади се завеждащият отдел Посмъртни Комуникации, пъргаво грабвайки една гарафа с повдигащо духа съдържание, докато минаваше покрай него.

- О, не може да оставим един Мегапод да се развява наоколо без контрол, доктор Хикс, - измърмори Ридкъли – Питай когото щеш.

- Не, имах предвид, защо ще трябва да го правим само веднъж на сто години? – уточни завеждащият отдел Посмъртни Комуникации[7].

Старшият Дискусионен Наставник се извърна настрани и изпъшка:

- О, богове мили...

- Такава е традицията, - обясни Завеждащият Катедра Неопределени Изследвания, докато си свиваше цигара – Трябва да си имаме традиции.