Тери Пратчет - Невиждани академици

- Ще се постарая да не го правя, майсторе.

Две минути по-късно Смиймс се изправи пред Императора, придружен от подобаващо изумения Лут.

Планина от сребристо-сива лой изпълваше почти цялата усамотена пресечка на два каменни коридора. Пламъчето на тази свещ, по-точно, ако я погледнеше човек внимателно, мега-свещ събрана от остатъците на много много хиляди други свещи, изгорели тук по-рано, прокапали и разплули се в едно цяло, мъждукаше току до тавана, твърде слабо за да осветява каквото и да е.

Гърдите на Смиймс се издуха. Той беше пред лицето на Историята.

- Виж, Луд, и се диви!

- Да, сър. Виждам и се дивя, сър. И е Лут, сър.

- Две хиляди години ни гледат от висотата на тази свещ, Луд[4]. Разбира се гледат от по-високо теб, отколкото мен.

- Абсолютно, сър. Само така, сър.

Смиймс хвърли един поглед на кръглото дружелюбно лице и не видя в него нищо освен излъскано усърдие, което а-а да изплаши човек. Той изръмжа, разгъна стълбата без нищо повече от някой прищипан пръст и внимателно се изкатери докъдето можеше по нея. От този базов лагер нататък поколения Просто Момчета за Свещите бяха издялали и поддържали стъпала в накъмглавинната страна на гиганта.

- Наслади се на гледката, момко, - викна той надолу и този път базовото му лошо настроение беше посмекчено от досега му с величието – Някой ден може и ти да си ... мъжът, който ще изкачва тази свещена лой!

За момент Лут изглеждаше като човек, мъчещ се да прикрие изражението си на някой, сериозно надяващ се, че в бъдещето му има нещо повече от една голяма свещ. Лут беше още млад и затова не изпитваше почитта към възрастта, свойствена предимно на тези, които са на такава. Но скоро бодрата му не-съвсем-усмивка се завърна. Тя никога не се губеше задълго.

- Дасър, - отвърна той, тъй като това обикновено вършеше работа.

Някои твърдяха, че Императорът бил запален през самата онази нощ, когато бил основан Н.У. и оттогава никога не бил гаснал. Несъмнено Императорът беше огромен и беше точно каквото би се получило, ако за около две хиляди години всеки път като догори предишната свещ, запалваш от фитила й нова и я залепваш върху горещия восък на предишната. Естествено вече не можеше да се види свещник. Той беше незнайно къде в дълбините на лоената маса някъде на по-долния етаж. Преди около хиляда години от университета бяха направили голяма дупка в тавана на долния коридор, а Императорът вече се извисяваше над пет метра от пода на този. Общата височина беше над десет метра чиста, естествена, оклепана свещ. Смиймс много се гордееше с нея. Той беше пазител на свещта, която никога не гасне. Тя беше пример за всички, неугасим светлик, пламък в мрака, фар на традицията. А в Невиждания Университет възприемаха традицията много насериозно, поне когато си спомняха за нея.

А сега точно, всъщност...

Отнякъде се чу звук все едно някой беше настъпал много голяма патица, последван от вика „Хей-хей, след Мегапода!”. И тогава настана същински ад.

Едно ... същество изскочи от мрака.

Има такъв израз: „нито звяр нито риба нито зелен хайвер”. Е, това нещо беше всичко това едновременно, както и части от разни други животни, неизвестни нито на науката, нито на кошмарите, нито дори на кебапчийниците. Със сигурност имаше нещо червено и разни развяващи се неща, и Лут беше сигурен, че се мярна и огромен сандал, но имаше и безумни, изцъклени очи и грамаден жълто-червен клюн, а после нещото изчезна по друг сумрачен коридор, не преставайки да издава резкия крякащ звук, какъвто правят ловците на патици точно преди да бъдат застреляни от други ловци на патици.

- Е-хей-хей! След Мегапода! – не беше ясно откъде дойде викът, като че ли идваше отвсякъде – Насам, насам! Хей-хей, след Мегапода!

Викът беше подет от всички страни и от тъмните сенки по всички коридори с изключение на онзи по-който избяга дивечът, запрепускаха странни фигури, които, като ги поосвети бледият пламък на Императора, се оказаха старшият преподавателски състав на университета. Всеки магьосник беше яхнал раменете по на един як университетски портиер с бомбе, когото подкарваше посредством бутилка бира на въже, окачена, както повеляваше традицията, на прът извън обсега на портиера.

Скръбното крякане пак се разнесе от далечината и един от магьосниците размаха жезъла си във въздуха и изрева:

- Изпускаме птичето! Хей-хей, след Мегапода!

Гмежта от магьосници, току-що стъпкали халтавата стълба на Смиймс под подкованите подметки на жребците си, се втурнаха от раз напред, ръгайки се и блъскайки се за по-добра позиция.