Тери Пратчет - Музика на душата

После каза, без никаква особена следа от заплаха:

— Отскоро ли си в този град?

— Току-що пристигнах — отвърна Имп. Даже няма да успея да стигна до вратата, помисли си. Ще ме смеллят на кайма.

— Ето ти един безплатен полезен съвет. Безплатен, дето ти го давам ей тъй за нищо. В тоя град „скала“ е думата, която се използва за всеки трол. Лоша дума за трол, използвана от глупави хора. А си нарекъл някой трол скала, а си се приготвил да се помотаеш, докато си търсиш главата. Особено ако приличаш малко на елф в ушите. Туй е безплатен съвет, щот’ си бард и творец на музика, също кат’ мен.

— Добре! Бллагодаря ти! Чудесно! — отвърна Имп, олекнал от облекчение.

Грабна лирата си и изсвири няколко акорда. Това като че ли поразведри атмосферата. Всеки знае, че елфите никога не са могли да свирят.

— Лиас Блустоун — каза тролът, като протегна нещо масивно с пръсти на него.

— Имп йе Селлин — рече Имп. — Във всеки сллучай нямам абсоллютно нищо общо с влаченето на каквито и да билло скалли!

Една по-малка, по-топчеста ръка се стрелна към Имп от друга страна. Погледът му се плъзна нагоре по продължението й, което принадлежеше на джуджето. Малко беше, даже и за джудже. На коленете му лежеше голяма бронзова тръба.

— Глод Глодсън — каза джуджето. — Свириш само на лира?

— На всичко, което има струни — каза Имп. — Но лирата е царицата на инструментите, налли знаеш.

— Аз мога да надуя всичко — каза Глод.

— Наистина лли? — попита Имп. Замисли се за някоя учтива забележка. — Трябва да си много известен с това.

Тролът вдигна една голяма кожена торба от пода.

— Аз на т’ва свиря — каза той. Няколко огромни обли камъка се изтърколиха на пода. Лиас вдигна един и го почука е пръст. Той каза „тупп“.

— Музика от камъни? — попита Имп. — И как се нарича?

— Викаме й Груухауга — отвърна Лиас, — което ще рече „музика, направена от скали“.

Камъните бяха всички с различен размер, внимателно настроени тук и там посредством малки резки, издялани в скалата.

— Може лли? — попита Имп.

— Заповядай.

Имп избра един малък камък и го почука с пръст. Рече „боп“. Един по-малък пък рече „бинг“.

— Какво правиш с тях? — попита.

— Удрям ги един в друг.

— И послле какво?

— Какво искаш да кажеш с това „И после какво“?

— Какво правиш, след като ги удариш един в друг?

— Пак ги удрям — рече Лиас като типичен барабанист.

Вратата към вътрешната стая се отвори и един мъж с вирнат нос се огледа наоколо.

— Вие всички заедно ли сте? — излая той.

Наистина съществуваше реката от легендата и една капка от нея може да лиши човек от паметта му.

Много хора смятаха, че това е река Анкх, водите на която могат да се изпият, или дори да се нарежат на парчета и да се сдъвчат. Една глътка от Анкх съвсем сигурно би могла да лиши човек от паметта му, или поне да му причини такива неща, които после изобщо не би искал да си спомни.

Всъщност, съществува и една друга река, която би могла да свърши същото. Естествено, има и проблем. Никой не знае къде е, защото всички са винаги много жадни, когато я откриват.

Смърт насочи вниманието си другаде.

— Седемдесет и пет доллара? — възкликна Имп. — Само за да свирим музика?

— Това са двайсет и пет долара регистрационна такса, двайсет процента от постъпленията и петнайсет долара доброволна задължителна годишна вноска за Пенсионния фонд — каза господин Клийт, секретар на Гилдията.

— Но ние нямаме толкова пари!

Мъжът сви рамене, сякаш за да рече, че макар светът наистина да е пълен с проблеми, точно този не е негов.

— Но сигурно ще можем да ви пллатим, когато сме поизкаралли маллко? — немощно попита Имп. — Далли не бихте моглли, ами, да ни дадете някоя и друга седмица…

— Не мога да ви разреша да свирите, където и да било, ако не сте членове на Гилдията — отговори господин Клийт.

— Но ние не можем да станем членове на Гилдията, докато не посвирим — каза Глод.

— Точно така — весело каза господин Клийт. — Ха. Ха. Ха.

Странен смях беше този, абсолютно невесел и смътно напомнящ за птичка. Много приличаше на собственика си, който беше точно това, което ще се получи, ако извлечете вкаменен генетичен материал от нещо в кехлибар и после го облечете в костюм.

Лорд Ветинари поощряваше разрастването на Гилдиите. Те бяха големите колела, които задвижваха механизма на един добре организиран град. Капка масло тук… прът, пъхнат там, разбира се… и в общи линии всичко вървеше добре.