Тери Пратчет - Музика на душата

Непознатият се втренчи известно време в светеца, карайки човечеца да усети как главата му е станала прозрачна.

— ТОГАВА ЩЕ ТИ ЗАДАМ ЕДИН ПО-ПРОСТ ВЪПРОС. КАК ЗАБРАВЯТ ХОРАТА?

— Забравят какво?

— ЗАБРАВЯТ НЕЩО. ВСИЧКО.

— Ами… то… то става автоматично. — Потенциалните последователи бяха свърнали на завоя по планинската пътека. Светецът бързичко грабна просешката си паница.

— Да кажем, че тази паница е паметта ти — рече той, като я размаха неопределено. — Може да побере само толкова, ясно? Влизат нови неща, така че старите трябва да прелеят…

— НЕ. АЗ ПОМНЯ ВСИЧКО. ВСИЧКО. ДРЪЖКИ НА ВРАТИ. ИГРАТА НА СЛЪНЧЕВИТЕ ЛЪЧИ В КОСИТЕ. ЗВУКА ОТ НЕЧИЙ СМЯХ. СТЪПКИ. ВСЯКА МАЛКА ПОДРОБНОСТ. СЯКАШ СЕ Е СЛУЧИЛО ВЧЕРА. ВСЕ ЕДНО СЕ Е СЛУЧИЛО ЕДВА УТРЕ. ВСИЧКО. РАЗБИРАШ ЛИ?

Светецът се почеса по лъскавата гола глава.

— По традиция — каза той, — начините за забравяне включват присъединяване към Клачианския чуждестранен легион, изпиване водите на някаква вълшебна река, дето никой не я знае къде е, и поглъщане на огромни количества алкохол.

— А, ДА.

— Но алкохолът омаломощава тялото и е отрова за душата.

— НА МЕН МИ ЗВУЧИ ДОБРЕ.

— Учителю?

Светецът раздразнено се озърна. Последователите бяха пристигнали.

— Една минутка само, разговарям с…

Непознатият си беше отишъл.

— О, учителю, изминахме толкова много мили… — започна адептът.

— Я млъкни за малко, а?

Светецът протегна ръка, обърнал длан вертикално, и махна няколко пъти. Промърмори нещо под сурдинка.

Последователите размениха погледи. Не бяха очаквали това. Най-сетне, водачът им изцеди капчица смелост.

— Учителю…

Светецът се обърна и го перна през ухото. Шумът, предизвикан от това, съвсем определено беше плясване.

— А! Разбрах! — възкликна светецът. — Така, какво мога да направя за…

Млъкна, щом мозъкът му догони ушите му.

— Какво искаше да каже той с това „хората“?

Смърт замислено крачеше по хълма към мястото, където един голям бял кон кротко наблюдаваше пейзажа.

Рече:

— МАХАЙ СЕ.

Конят внимателно го погледна. Той беше значително по-интелигентен от повечето коне, макар че това не беше трудно постижение. Като че ли разбираше, че нещо не е наред с господаря му.

— МОЖЕ ДА СЕ ЗАБАВЯ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ — каза Смърт.

И пое нататък.

В Анкх-Морпорк не валеше. Това беше голяма изненада за Имп.

Друго нещо, което го изненада, беше, колко бързо летяха парите. До момента беше изгубил три долара и двайсет и седем пенса.

Беше ги изгубил, защото ги остави в една паница пред себе си докато свиреше, както ловецът поставя примамка за да улови патици. В следващия миг, в който погледна надолу, парите бяха изчезнали.

Хората идваха в Анкх-Морпорк, за да си търсят щастието. За нещастие, други хора също си го търсеха.

А и хората като че ли не искаха бардове, дори и такива, които са спечелили Имеловата награда и стогодишна лира в големия Айстедфод в Лламедос.

Беше открил местенце на един от главните площади, изправи се и засвири. Никой не му обърна внимание, освен че от време на време го избутваха от пътя си, докато бързаха покрай него, за да му свият паницата. Най-после, точно когато започваше да се съмнява дали е взел правилното решение изобщо да идва тук, се приближиха няколко зрители.

— Свири на арфа, Ноби — рече единият от тях, след като известно време погледа Имп.

— Лира.

— Не, честна дума, аз съм… — Дебелият страж се намръщи и погледна надолу. — Цял живот точно това чакаш да кажеш, нали, Ноби — рече той. — Обзалагам се, че си се родил с надеждата, че някой ден някой ще каже „Това е арфа“, за да можеш ти да му кажеш „лира“, за да прозвучи умно или за играта на думи. Е, ха-ха.

Имп спря да свири. Невъзможно беше да продължи, предвид обстоятелствата.

— Наистина е лира — рече той. — Спечелих я на…

— А, ти си от Лламедос, нали така? — попита дебелият страж. — По акцента ти се познава. Много музикални хора са това, лламедосците.

— На мен ми звучи като правене на гаргара с чакъл — каза онзи, идентифициран като Ноби. — Имаш ли разрешително, братле?

— Разрешителлно? — попита Имп.

— Много държат на разрешителните, това, Гилдията на Музикантите — каза Ноби. — И а те хванат да свириш без разрешително, а са ти взели инструмента и са ти го натикали…

— Е, стига, стига — рече другият пазител на реда. — Стига си плашил момчето.

— Ами, нека кажем само, че не е много весело, ако те хванат да свириш на флейта — каза Ноби.